Елиз ги взе и ги разгледа една по една. След това поклати глава.
— Не, мосю.
— Тогава да поговорим с Жорж.
— Поговорете, мосю. За жалост Жорж няма много добро зрение. Жалко.
Фурние стана.
— Е, мадмоазел, трябва да тръгваме… Тоест, ако сте съвсем сигурна, че няма нищо, наистина нищо, което сте пропуснали да ни кажете.
— Аз? Че какво бих могла да пропусна?
Елиз изглеждаше смутена.
— Значи се разбрахме. Да вървим, мосю Поаро… Извинете… търсите ли нещо?
Наистина Поаро обикаляше стаята, сякаш търсеше нещо.
— Да, така е — отговори той. — Търся нещо, но не мога да го намеря.
— Какво е то?
— Снимки. Снимки на близките на мадам Жизел. На семейството й.
Елиз поклати глава.
— Мадам нямаше семейство. Беше съвсем сама на този свят.
— Имала е дъщеря — изгледа я Поаро остро.
— Да, така е. Имаше дъщеря.
Елиз въздъхна.
— Но тук няма нейна снимка — продължи да настоява Поаро.
— Изглежда не разбирате. Наистина мадам имаше дъщеря, но това беше преди много години. Струва ми се, че не я е виждала откогато е била съвсем малко бебе.
— Как така? — попита Поаро рязко.
Елиз разпери ръце.
— Не зная. Това е било в дните, когато мадам е била млада. Чувала съм, че тогава е била красива… красива и бедна. Може да е била омъжена, може и да не е. Аз мисля, че не е била. Без съмнение за детето е било осигурено нещо. Самата мадам се разболяла от едра шарка и едва не умряла… Била е много болна. Когато оздравяла, вече не била красива. Край на грешките, край на романтиката. Станала делова жена.
— Но е завещала парите си на дъщеря си?
— И много правилна постъпка — отговори Елиз. — На кого да остави човек парите си, ако не на собствената си плът и кръв? Кръвта вода не става. Мадам нямаше приятели. Винаги беше сама. Нейна страст бяха парите… да печели повече и повече… Харчеше много малко. Не обичаше лукса.
— На вас също е оставила нещо. Знаехте ли?
— Да. Съобщиха ми. Мадам винаги е била щедра. Всяка година освен заплатата ми даваше добра сума в добавка. Много съм й благодарна.
— Е — каза Фурние, — трябва да тръгваме. Ще се отбием да поговорим със стария Жорж.
— Позволете ми да остана още минутка, приятелю — каза Поаро.
— Както желаете.
Фурние излезе, а Поаро обиколи стаята още веднъж, седна срещу Елиз и я погледна изпитателно.
Французойката стана леко неспокойна.
— Има ли още нещо, което мосю би желал да знае?
— Мадмоазел Грандие — каза Поаро, — знаете ли кой е убил мадам Жизел?
— Не, мосю. Кълна се пред лицето на Бога, че не зная. Каза го искрено. Поаро я изгледа изпитателно и продължи:
— Добре. Приемам това. Но да знаеш е едно, да подозираш — друго. Имате ли представа… Само представа, кой би могъл да извърши подобно нещо?
— Не, мосю. Вече го казах на човека от полицията.
— На него може да кажете едно, на мен друго…
— Защо говорите така, мосю? Защо ми е да правя това?
— Защото не е все едно да даваш информация на полицията и на частно лице.
— Да, така е — съгласи се Елиз.
Изведнъж на лицето й се появи нерешителност. Изглежда мислеше. Поаро се вгледа в нея, наведе се напред и заговори:
— Да ви кажа ли нещо, мадмоазел Грандие? Част от моята работа е да не вярвам на нищо, което ми се казва… На нищо, което не е доказано. Аз не подозирам най-напред един човек, после друг. Подозирам всички. Считам всеки, който е свързан с убийството, за престъпник, докато невинността му не се докаже.
Елиз Грандие се намръщи ядосано.
— Да не искате да кажете, че подозирате мен? Че аз съм убила мадам Жизел? Това вече е прекалено! Просто не мога да повярвам!
Едрите й гърди започнаха да се издигат и спускат трескаво.
— Не, мадмоазел Елиз — отговори Поаро. — Не ви подозирам в убийството на мадам Жизел. Убиецът е сред останалите пътници в самолета. Не вашата ръка е извършила убийството. Но не е изключено да сте съучастница. Може да сте предали на някого подробностите около пътуването на мадам Жизел.
— Не съм! Кълна се, че не съм!
Поаро замълча и продължи да я гледа съсредоточено. След това кимна.
— Вярвам ви. Но въпреки това има нещо, което криете. Да, наистина има. Слушайте, ще ви кажа нещо. Във всеки криминален случай човек попада на една и съща реакция, когато разпитва свидетели. Всички скриват едно или друго. Понякога, всъщност доста често, това е нещо безобидно, нещо несвързано с престъплението… Но фактът си остава. С вас също е така. О, не отричайте! Аз съм Еркюл Поаро и знам. Когато приятелят ми мосю Фурние ви попита дали не сте пропуснали да споменете нещо, изглежда се притеснихте. Отговорихте машинално, отбягвайки истината. Когато след това попитах дали имате да ми кажете нещо, което сте скрили от полицията, съвсем очевидно се замислихте дали да го направите… Има нещо. Искам да знам какво е то!