Мосю Зеропулос пое дъх и продължи щастливо, доволен от себе си, от успехите си и от несекващия поток на думите си:
— Тази туземска тръба и шиповете бяха при мен от много отдавна… Може би от две години. Бяха ето там, в онази витрина с огърлицата от раковини и червеното индианско украшение за глава. Виждате ли? Ето там, където има два груби дървени идола и някакви мъниста. Никой не я забелязваше, никой не й обръщаше внимание… И онзи ден дойде онзи американец и попита какво представлява.
— Американец? — попита рязко Фурние.
— Да, да. Американец. Без никакво съмнение. И не от най-добрите американци… От онези, които не разбират от нищо и просто искат да занесат у дома си някакъв сувенир. От онези, които най-много допринасят за забогатяването на египетските продавачи на дрънкулки, защото са готови да купят всякакъв боклук. Е, аз веднага разбрах що за птица е, разказах му за обичаите на някои племена и за смъртоносните отрови, които използват. Обясних му колко рядко се появяват такива неща на нашия пазар. Попита за цената и аз му я казах. Този път я бях определил предварително. Цена като за американци… Уви, не толкова висока, колкото би била по-рано… В Америка сега има криза. Очаквах да започне да се пазари, но той плати веднага. Изумих се! Жалко! Можех да поискам повече! Увих тръбата и шиповете в пакет и му ги дадох. Това е. След това прочетох във вестника за това удивително убийство и започнах да се чудя… Да, започнах много да се чудя… И се обадих в полицията.
— Задължени сме ви, мосю Зеропулос — каза Фурние любезно. — Смятате ли, че ще можете да разпознаете туземската тръба и шипа? В момента те се намират в Лондон, но по-късно ще имате възможност да ги видите.
— Тръбата беше горе-долу толкова дълга — отговори Зеропулос и посочи с ръце. — И горе-долу толкова дебела, колкото онази писалка. Беше светла на цвят. Имаше четири шипа. Бяха дълги и остри, с леко обезцветени върхове и червени копринени нишки в задния край.
— Червени нишки? — попита Поаро.
— Да, мосю. Вишневочервени… Леко избелели.
— Любопитно — каза Фурние. — Сигурни ли сте, че сред тях нямаше нито един с черни и жълти копринени нишки?
Търговецът поклати глава.
— Черни и жълти? Не, мосю.
Фурние погледна Поаро. На лицето на дребния белгиец се бе появила странна доволна усмивка.
Фурние се зачуди защо. Дали защото Зеропулос лъжеше или поради някаква друга причина?
— Възможно е тази тръба и тези шипове да нямат нищо общо с убийството — каза Фурние неуверено. — Вероятността е може би едно към петдесет. Въпреки това ще ми трябва пълното описание на този американец.
Гъркът разпери ръце.
— Американец. Говореше през носа си. Не знаеше френски и дъвчеше дъвка. Имаше очила с рамки от костенурка. Висок и, струва ми се, не много стар.
— Каква беше косата му?
— Не мога да кажа. Беше с шапка.
— Ако го видите, ще го познаете ли?
Зеропулос го погледна неуверено.
— Не знам. Толкова много американци идват тук… Той не се отличаваше по нищо от останалите.
Фурние му показа снимките, но без резултат. Според Зеропулос никой от тях не приличал на американеца.
— Вероятно гоним вятъра — каза Фурние, когато излязоха от магазина.
— Възможно е — съгласи се Поаро. — Но все пак ми се струва, че не е съвсем така. В думите на мосю Зеропулос имаше някои интересни неща. Освен това големината на етикета върху тръбата от самолета съвпада с големината на етикетите с цените в магазина му. А сега, приятелю, след като гонихме един вятър, моля ви да дойдете, за да подгоним друг.
— Къде?
— На булевард „Дьо Капюсин“.
— Какво има там?
— Офисът на авиолиниите.
— А, да. Разбира се. Но ние вече разговаряхме със служителите. Не можаха да ни кажат нищо интересно.
Поаро го потупа по рамото.
— Да, вероятно. Но отговорът зависи от въпроса. Не сте знаели какво да питате.
— А вие знаете ли?
— Да, имам нещо предвид.
Поаро не каза нищо повече и след известно време те пристигнаха на булевард „Дьо Капюсин“.
Офисът на авиолиниите беше съвсем малък. Зад лъснатото до блясък бюро седеше елегантен чернокос човек, а едно петнадесетгодишно момче пишеше нещо на машина.
Фурние се легитимира и мъжът, който каза, че името му е Жюл Перо, заяви, че е на тяхно разположение.
По предложение на Поаро момчето беше изпратено в най-далечния ъгъл на помещението.
— Това, което имаме да си кажем, е строго поверително — обясни той.
Жюл Перо доби развълнувано доволен вид.
— Слушам ви, господа.
— Става дума за смъртта на мадам Жизел.
— А, да. Спомням си. Струва ми се, че вече отговорих на някои въпроси, отнасящи се до това.