— С всяка минута този случай се заплита все повече! — извика Фурние. — Най-напред изглеждаше, че сме попаднали на следите на жена… Сега се оказва мъж… Този американец…
Той замълча и погледна Поаро.
Поаро кимна леко.
— Да, приятелю. Никак не е трудно да се представиш за американец тук в Париж… Носовият говор, дъвката в устата, малката брада, очилата с рогови рамки… и всички останали сценични аксесоари от костюма на американеца…
Поаро извади от джоба си страницата от списание „Скеч“.
— Какво гледате?
— Една графиня по бански костюм.
— Мислите, че… Но, не е възможно… Тя е хубава, очарователна, крехка… Не би могла да се преоблече като американец. Предполагам, че има заложби на актриса, но да изиграе тази роля ми се струва невъзможно. Не, приятелю, тази идея е неосъществима.
— Никога не съм твърдял противното — отговори Еркюл Поаро.
Той продължаваше да се взира напрегнато в страницата от списанието.
Глава дванадесета
В „Хорбъри Чейс“
Лорд Хорбъри стоеше край бюфета и разсеяно слагаше в чинията си панирани бъбреци.
Стивън Хорбъри беше двадесет и седем годишен. Имаше тясна глава и продълговата брада. Външният му вид до голяма степен отговаряше на това, което беше в действителност — спортен тип, който не се задържа много вкъщи и който няма кой знае какъв ум. Беше благ по характер, макар и малко своенравен, безкомпромисно лоялен гражданин и непобедим инат.
Той занесе препълнената си чиния обратно на масата и започна да се храни. След малко разгърна вестник, но веднага се намръщи и го захвърли настрана. Бутна напред недоизядената си порция, отпи глътка кафе и се изправи. Поколеба се за миг, после кимна, излезе от трапезарията, прекоси големия вестибюл и се качи на горния етаж. Почука на една врата и зачака. Отвътре се чу ясен глас:
— Влез!
Лорд Хорбъри влезе.
Спалнята беше голяма, красиво обзаведена и гледаше на юг. Сесили Хорбъри беше в леглото — огромно, старинно дъбово легло с дърворезба. Тя също беше красива в розовите чаршафи и с вълнистата си златиста коса. На шкафчето край нея имаше поднос с остатъци от портокалов сок и кафе. Лейди Хорбъри отваряше някакви писма, а прислужничката й подреждаше стаята.
На всеки мъж би било простено, ако дишането му малко се ускори при вида на толкова много красота, но очарователната гледка, която представляваше жена му, вече не влияеше на лорд Хорбъри по никакъв начин.
В началото, преди три години, главозамайващата хубост на неговата Сесили го караше да губи ума и дума. Обичаше я лудо, страстно, безумно. Сега всичко това бе свършило. Тогава беше побъркан. Сега беше нормален.
Лейди Хорбъри възкликна с известна изненада:
— О, Боже! Стивън?
— Искам да поговорим насаме — отвърна рязко той.
— Мадлен — нареди лейди Хорбъри на прислужницата си, — остави всичко това. Излез.
Французойката промърмори:
— Tres bien9, милейди — след това погледна крадешком лорд Хорбъри с ъгълчето на окото си и излезе от стаята.
Лорд Хорбъри изчака докато тя затвори вратата и каза:
— Сесили, искам да знам какво се крие зад тази твоя идея да дойдеш тук?
Тя сви крехките си, красиви рамене.
— А защо не, в края на краищата?
— Защо не? Струва ми се че има доста много причини.
— О, причини… — промърмори жена му.
— Да, причини. Предполагам, спомняш си какво решихме? Че така, както стоят нещата между нас, е по-добре да изоставим този фарс с живеенето заедно. Ти трябваше да се настаниш в градската къща и да се радваш на щедрата… извънредно щедрата, сума. Трябваше да вървиш по своя път, с известни ограничения, разбира се. Защо се върна толкова неочаквано?
Сесили отново сви рамене.
— Помислих, че ще е по-добре.
— Предполагам, искаш да кажеш, че ти трябват пари?
Лейди Хорбъри отговори:
— Боже мой! Как те мразя! Ти си най-големият скъперник на света!
— Скъперник? Казваш, че съм скъперник, когато заради безумната ти екстравагантност трябваше да ипотекирам имението „Хорбъри“?
— „Хорбъри“, „Хорбъри“! Само това те интересува! Коне, лов, стрелба, реколта и отегчителните стари фермери! Какъв живот за една жена!
— На някои жени това им допада.
— Да, на жените като Виниша Кър, която сама е половин кон. Трябваше да се ожениш за някоя като нея.
Лорд Хорбъри отиде до прозореца.
— Малко късно е да казваш това. Вече съм женен за теб.