— И не можеш да се измъкнеш! — каза Сесили. Смехът й беше злобен, язвителен, тържествуващ. — Много ти се иска да се отървеш от мен, но не можеш да го направиш!
— Трябва ли отново да започваме всичко това? — попита той.
— Богобоязливият мъж от старата школа, нали? Повечето от приятелите ми се пукат от смях, когато им кажа какво приказваш.
— Това си е тяхна работа. Може ли сега да се върнем на първоначалната тема? Искам да знам защо се върна тук.
Но жена му не обърна внимание на това. Тя каза:
— Обявил си във вестниците, че не отговаряш за моите дългове. Смяташ ли, че това е постъпка на джентълмен?
— Съжалявам че се наложи да предприема тази стъпка. Помниш, че те предупредих. Платих два пъти. Но има някакви граници. Безумната ти страст към хазарта… но защо да говорим? Искам да знам кое те накара да се върнеш в „Хорбъри“? Винаги си казвала, че мразиш това място, че тук се отегчаваш до смърт.
Сесили Хорбъри отговори с намръщено лице:
— Реших, че е по-добре. Засега.
— По-добре засега? — повтори той думите замислено. След това попита рязко: — Сесили, взела ли си пари назаем от онази стара французойка?
— Коя французойка? Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Много добре разбираш какво искам да кажа. Имам предвид жената, убита в самолета от Париж… Самолета, с който се върна и ти. Вземала ли си пари от нея?
— Не, разбира се. Що за идея?
— Не бъди глупачка, Сесили. Ако си взела пари от тази жена, по-добре е да ми кажеш. Не забравяй, че далеч не всичко е свършило. Заключението на предварителното следствие беше, че е извършено умишлено убийство от неизвестно лице. Полицията и от двете страни е задействана. Само въпрос на време е да открият истината. Ако се доберат до нещо, което да те свърже с нея, трябва да сме подготвени. Трябва да се посъветваме с Фоулкс по този въпрос.
(„Фоулкс, Фоулкс Уилбрахам & Фоулкс“ бяха адвокатите, които се грижеха за имението „Хорбъри“ от векове.)
— А не дадох ли показания пред проклетия съд? Не казах ли, че не съм и чувала за тази жена?
— Не смятам, че това доказва нещо — каза лорд Хорбъри сухо. — Ако си имала вземане-даване с тази Жизел, може да си сигурна, че полицията ще открие рано или късно.
Сесили се изправи ядосано в леглото.
— Може би си мислиш, че съм я убила аз… Че съм станала в онзи самолет и съм духнала отровен трън във врата й! Каква дивотия!
— Наистина всичко това звучи странно — съгласи се Стивън замислено. — Но искам да разбереш в какво положение се намираш.
— Какво положение? Няма никакво положение! Ти не вярваш на нито една моя дума. Дяволите да го вземат! А и защо изведнъж се загрижи толкова за мен? Какво те интересува какво ще стане с мен? Вече не ме харесваш. Мразиш ме. Щеше да се радваш, ако умра още утре. Защо се преструваш?
— Не преувеличаваш ли малко? Във всеки случай, колкото и старомоден да смяташ, че съм, все още ме интересува какво ще стане с името на семейството ми… Старомодна загриженост, която вероятно презираш. Но тя е факт!
Той рязко се завъртя на пета и излезе от стаята.
Кръвта пулсираше в слепоочията му.
„Не я харесвам? Мразя я? Да, точно така! Дали ще се радвам, ако умре? Боже мили! Да! Ще се чувствам като човек, освободен от затвора! Какво ужасно, гнусно нещо е животът! Когато я видях за първи път… Какво дете, на какво очарователно дете приличаше! Толкова красива и прелестна… Проклет млад глупак! Бях полудял по нея! Полудял! Струваше ми се, че на земята няма нищо по-достойно за обожание от нея… а през цялото време тя е била една и съща… това, което е сега — вулгарна, зла, злобна, празноглава… Вече дори не мога да видя красотата й…“
Той изсвири и при него дотича един кокер шпаньол, който го погледна с обожаващи, тъжни очи.
— Добрата стара Бетси — каза той и погали кучката между ушите.
„Какво недоразумение — мислеше той. — Да наричаш една жена «кучка»… Кучка като теб, Бетси, струва колкото всички жени, които съм виждал досега, взети заедно.“
Той нахлупи на главата си стара рибарска шапка и излезе навън заедно с кучето.
Безцелната разходка из имението постепенно започна да успокоява изопнатите му нерви. Той погали любимото си ловджийско куче по гърба, поговори с кучкаря, след това отиде до близката ферма и поговори с жената на фермера. После тръгна по една тясна пътека с Бетси по летите си и не след дълго срещна Виниша Кър, възседнала дорестата си кобила.
Виниша изглеждаше много добре на седлото. Лорд Хорбъри я погледна с възхищение, симпатия и някакво странно чувство за близост.
— Здравей, Виниша — поздрави я той.
— Здравей, Стивън.
— Къде така? На разходка ли?