— Да. Как ти се струва? Нали е чудесна?
— Първокласна е. Видя ли моята двегодишна кобила? Тази, която купих на разпродажбата в Четели?
Поговориха известно време за коне, след което той каза:
— Между другото, Сесили е тук.
— Тук в „Хорбъри“?
За Виниша Кър беше необичайно да изразява изненада, но този път не можа да скрие тази нотка в гласа си.
— Да. Появи се снощи.
Последва пауза, след която Стивън попита:
— Виниша, ти беше на онова предварително следствие… Как… Как мина то?
Тя се замисли за миг.
— Е, никой не каза нищо съществено, ако разбираш какво искам да кажа.
— Полицията не съобщи ли нещо?
— Не.
— Трябва да си се чувствала много неприятно — продължи Стивън.
— Е, не мога да кажа, че беше приятно… Но не беше и трагедия. Следователят беше приличен човек.
Стивън удари разсеяно живия плет с ръка.
— Виниша… Чудя се… знаеш ли… имаш ли представа кой може да го е извършил?
Виниша Кър поклати бавно глава.
— Не.
Тя замълча за миг, за да намери най-подходящите и тактични думи за това, което искаше да каже. Най-накрая успя да изрече със смях:
— Както и да е, сигурна съм, че не сме нито Сесили, нито аз. Това знам. Тя би ме забелязала, а аз бих забелязала нея.
Стивън също се засмя.
— Значи всичко е наред — каза той развеселен.
Стивън се направи, че приема тези думи като шега, но тя долови облекчението в гласа му. Значи беше мислил…
Виниша Кър насочи мислите си другаде.
— Виниша — каза Стивън, — познаваме се от много време, нали?
— Хм… Да. Помниш ли онези ужасни уроци по танци, които посещавахме като деца?
— Как да не ги помня? Имам чувството, че мога да ти кажа неща, които…
— Разбира се, че можеш. — Тя се поколеба и след това продължи със спокоен, неутрален тон: — Предполагам за Сесили…
— Да. Слушай, Виниша. Сесили беше ли се забъркала с тази Жизел по някакъв начин?
— Не зная — отвърна Виниша бавно. — Аз бях в Южна Франция… Още не съм чула клюките от Ле Пине.
— А как мислиш?
— Честно казано не бих се изненадала.
Стивън я погледна замислено. Виниша каза тихо:
— Защо се безпокоиш? Живеете почти разделени, нали? Това си е нейна работа, не твоя.
— Докато тя е моя жена, не може да не е и моя работа.
— Не можеш ли… да се разведеш?
— Да скалъпя някаква история срещу нея? Не мисля, че ще се примири с такова нещо.
— Би ли се развел, ако имаше как?
— Ако имаше причина, със сигурност бих го направил.
Той говореше мрачно.
— Предполагам — каза Виниша, — че тя си дава сметка за това.
— Така е.
Двамата замълчаха. „Има морал на уличница — мислеше Виниша Кър. — Много добре знам това. Но е внимателна. Много хитро урежда нещата си.“ На глас каза:
— Значи няма какво да се направи?
Стивън поклати глава и попита:
— Виниша, ако бях свободен, би ли се омъжила за мен?
Тя погледна напред между ушите на кобилата и отговори с равен, внимателно освободен от всякакви чувства глас:
— Предполагам, че да.
Стивън! Тя винаги бе обичала Стивън, още от онези уроци по танци, и игрите наоколо. Стивън също я харесваше, но не достатъчно, за да не се влюби толкова отчаяно, безумно, лудо в онази хитра, пресметлива уличница…
— Бихме могли да живеем чудесно заедно — каза Стивън.
Пред погледа му се замяркаха картини… лов, чай и кифлички… миризмата на мокра пръст и листа… деца… Всичките неща, които Сесили никога не би споделила с него, които никога не би му дала. Очите му сякаш се замъглиха, След това отново чу равния, спокоен глас на Виниша:
— Стивън, ако наистина го желаеш, какво пречи? Ако заминем заедно, Сесили ще трябва да ти даде развод.
Той я прекъсна веднага:
— Боже мой! Мислиш ли че Съм в състояние да те оставя да направиш такова нещо?
— Не ме интересува.
— Мен ме интересува.
Тонът му беше категоричен.
Виниша си помисли: „Ето това е. Жалко наистина. Страда неизлечимо от предразсъдъци, но е много мил. Не бих желала да е друг.“
На глас тя каза:
— Е, Стивън, трябва да тръгвам.
Тя леко бутна кобилата с крака. Когато се обърна, за да му махне за довиждане, очите им се срещнаха и в този разменен поглед бяха всичките чувства, които внимателно подбраните им думи не бяха изразили.
Когато зави зад ъгъла на пътеката, тя изпусна камшика си. Един мъж, който ходеше пеша, се наведе и й го подаде с пресилен поклон.
„Чужденец — помисли си тя, когато му благодари. — Струва ми се, че помня лицето му.“ Половината й ум се съсредоточи върху летните дни, прекарани във Франция, а другата се замисли за Стивън.
Едва когато стигна у дома си, паметта й накара полузамечтания й ум да се стресне.