— Извинете, уважаеми дами. Пушенето на борда е забранено — предупреди ги стюардът.
— По дяволите! — възкликна Сесили Хорбъри.
Мосю Поаро мислеше: „Хубава е, онази дребничката там. Брадичката й издава решителност. Какво ли я безпокои толкова много? Защо така избягва да погледне хубавия млад мъж пред себе си?“ Самолетът пропадна във въздушна яма. „Горкият ми стомах!“ — помисли си Еркюл Поаро и затвори очи, решен да не ги отваря повече.
Доктор Брайънт, седнал до него, галеше флейтата с нежните си ръце и мислеше: „Не мога да реша. Просто не мога да реша. Това е повратен момент в кариерата ми…“
Той извади нервно флейтата от калъфа й. С нежност, с любов… Музиката… В музиката човек може да намери спасение от всичките си грижи. Полуусмихнат, той доближи инструмента до устните си, след това отново го свали. Дребният човек с мустаците на съседното място изглежда беше заспал дълбоко. Преди малко, когато самолетът пропадна надолу, той определено позеленя. Доктор Брайънт беше доволен, че не страда нито от морска болест, нито от прилошаване в самолет…
Мосю Дюпон баща се обърна към мосю Дюпон син, седнал до него, и му извика:
— Няма никакво съмнение! Всички те грешат! Германците, англичаните и американците! Всички те датират праисторическата керамика невярно. Да вземем съдовете от Самара…
Жан Дюпон — висок и рус, каза с подправено безгрижие:
— Трябва да се вземат данните от всички източници. Имаме Тал Халаф и Сакйе Гюз…
Арман Дюпон отвори очукано куфарче.
— Да вземем тези кюрдски лули например… Направени са в наши дни, а орнаментите по тях са съвсем същите като онези по керамиката от 5000-та година преди Христа.
С красноречивия си жест той едва не събори чинията, която в този момент му поднасяше стюардът.
Мистър Кланси — автор на криминални романи, стана от мястото си непосредствено зад Норман Гейл, отиде в задния край на салона и извади от джоба на шлифера си разписание на всички влакове в Европа. След това се върна и започна да обмисля сложно алиби, нужно му за професионални цели.
Мистър Райдър, на седалката зад него, мислеше: „Трябва да удържа, но няма да е никак лесно. Не виждам как бих могъл да събера парите за следващия дивидент… Ако го дадем, всичко отива по дяволите… О, Боже!“
Норман Гейл стана и отиде до тоалетната. Веднага щом се отдалечи, Джейн извади огледалцето си и огледа угрижено лицето си. Добави припряно малко пудра и червило.
Стюардът донесе кафе и го остави пред нея.
Джейн погледна през прозореца. Отдолу, син и блестящ, се виждаше Ламанша.
Около главата на мистър Кланси забръмча оса, тъкмо когато се занимаваше с влака в 19:55 от Цариброд. Той махна разсеяно с ръка и тя отлетя нататък, за да провери чашите с кафе на двамата Дюпон.
Жан Дюпон я уби ловко.
В салона се възцари спокойствие. Разговорите спряха окончателно, но не и мислите.
В самия край на салона, на място номер 2, главата на мадам Жизел леко се олюля напред. Човек би могъл да я вземе за заспала. Но тя не спеше. Нито говореше, нито мислеше.
Мадам Жизел беше мъртва…
Глава втора
Откритие
Хенри Митчъл, по-старшият от двамата стюарди, мина покрай седалките, за да раздаде сметките за консумацията. След половин час щяха да са в Кройдън. Той събираше банкнотите и монетите, покланяше се леко и казваше:
— Благодаря, сър. Благодаря, мадам.
При двамата французи се наложи да почака малко повече, защото те разговаряха и жестикулираха твърде оживено. „А и не може да се очаква кой знае какъв бакшиш от тях“ — мислеше той мрачно. Двама от пътниците бяха заспали — дребният човек с мустаците и възрастната дама в дъното. Тя обаче беше щедра — помнеше я от други пътувания. Затова се въздържа и не я събуди.
Дребният мъж с мустаците се събуди сам и плати за бутилката минерална вода и бисквитите — само това бе поръчал.
Митчъл остави възрастната дама на спокойствие колкото се може по-дълго. Около пет минути преди да стигнат в Кройдън той се приближи до нея и се наведе.
— Извинете, мадам. Сметката ви.
Той докосна почтително рамото й с ръка. Тя не се събуди. Той натисна малко по-силно, дори леко я разтърси, но единственият резултат беше, че тялото й се свлече по-надолу в седалката. Митчъл се наведе още повече, след това се изправи с пребледняло лице.
Албърт Дейвис, вторият стюард, възкликна:
— Ей! Сериозно ли говориш?
— Казвам ти, истина е.
Митчъл беше пребледнял и трепереше.
— Сигурен ли си, Хенри?
— Напълно. Най-малкото… Най-малкото може да е припаднала.
— Ще кацнем в Кройдън след няколко минути.