— Ти искаш това от мен? Имаш нахалството да ми го кажеш, след като те държа тук само от добрина! След като се забърка в цялата тази каша? Много други биха те изхвърлили на улицата незабавно!
— Не е вярно — отвърна Джейн хладно. — Извадихте късмет с мен и го знаете много добре. Ако искате да се махна, ще се махна. Без проблеми ще получа работа при Хенри или в „Мезон Рише“.
— И как клиентките ще разберат, че си отишла там? Изобщо за каква се смяташ?
— При предварителното следствие се запознах с един-двама репортери. Единият от тях веднага ще напише във вестника, че съм сменила работното си място.
Антоан се обезпокои, че може би е права и се съгласи на повишението, което тя искаше. Гледис я поздрави от сърце.
— Браво на теб, скъпа! Андрю този път не можа да ти се опре. Ако едно момиче не може да се защити, не знам къде щяхме да бъдем всички. Имаш кураж, скъпа, и затова те уважавам.
— Наистина мога да се боря за себе си — отговори Джейн и навири войнствено брадичката си. — Цял живот се е налагало да го правя.
— Наистина не е лесно, скъпа — каза Гледис. — Но дръж на своето пред Андрю. Той още повече ще те хареса заради това. Слабостта в този живот не струва пет пари… Но не смятам, че ние Двете имаме подобни проблеми.
След това разказът на Джейн, повтарян ежедневно с малки вариации, за нея се превърна в нещо като театрална роля.
Обещаната вечеря и посещението на театъра с Норман Гейл също се осъществиха. Това бе една от онези вълшебни вечери, когато всяка дума и всеки жест сякаш подчертават още повече еднаквите вкусове и взаимната симпатия.
И двамата обичаха кучета и не обичаха котки. И двамата мразеха миди и обичаха пушена сьомга. Обичаха Грета Гарбо и не обичаха Катрин Хепбърн. Не обичаха дебели жени и се възхищаваха от катраненочерните коси. Ненавиждаха прекалено червените нокти. Не харесваха силното говорене, шумните ресторанти и негрите. Предпочитаха автобуса пред метрото.
Беше цяло чудо, че двама души могат да си приличат по толкова много неща.
Един ден във фризьорския салон Джейн отвори чантата си и от нея изпадна писмо от Норман. Тя го вдигна с леко променен цвят на лицето, а Гледис веднага я заразпитва:
— Кой е приятелят ти, скъпа?
— Не знам за какво говориш — сряза я Джейн и се изчерви още повече.
— Само не на мен тия. Много добре знам, че това писмо не е от чичото на майка ти. Не съм вчерашна. Кой е той, Джейн?
— Той е… Един човек… Срещнахме се в Ле Пине… Зъболекар.
— Зъболекар! — каза Гледис с неприкрито презрение. — Предполагам че има много бели зъби и блестяща усмивка.
Джейн бе принудена да признае, че е така.
— Има загоряло от слънцето лице и много сини очи.
— Всеки може да има загоряло лице — каза Гледис. — Може да е от слънцето на морския бряг, но може и да е резултат на шишенце от аптеката срещу няколко шилинга… Хубавите мъже са леко загорели. С очите всичко изглежда както трябва… Но пък зъболекар… Боже мой, ако поиска да те целуне, ще имаш чувството, че ще ти каже: „Отворете още малко, моля“.
— Не бъди идиотка, Гледис!
— Е, ти не бъди толкова докачлива, скъпа. Не го вземай навътре… Да, мистър Хенри, идвам веднага! Дявол да го вземе този Хенри! Мисли си, че е всемогъщият господ и може да ни командва както си пожелае!
В писмото Норман предлагаше да вечерят заедно в събота вечер. На обяд в събота, когато получи за първи път повишената си заплата, Джейн се почувства преизпълнена с радост.
„Като си помисля само — каза си тя — колко се тревожех онзи ден в самолета! Всичко се нареди чудесно! Животът просто е прекрасен!“
Почувства се толкова окрилена, че реши да си позволи да обядва в „Корнър Хаус“ и да се наслаждава на музиката, докато се храни.
Тя седна на маса за четирима, на която вече седяха една жена на средна възраст и млад мъж. Жената тъкмо свършваше обяда си. След малко тя повика келнера, за да плати, грабна огромен куп пакети и излезе.
Както обикновено, докато се хранеше, Джейн четеше книга. Когато обърна страницата, тя вдигна поглед и забеляза, че младият човек срещу нея я гледа напрегнато. Тя си даде сметка, че лицето му й е познато.
Тъкмо когато направи това откритие, младият мъж срещна погледа й и кимна.
— Извинете, мадмоазел, не ме ли познахте?
Джейн се вгледа в него още по-внимателно. Имаше светло момчешко лице — привлекателно повече заради живостта си, отколкото заради някаква истинска хубост.
— Наистина, официално не сме се запознавали — продължи младият мъж, — освен ако едно убийство и даването на показания в съда могат да се приемат за запознанство…