— Тази лейди Хорбъри… Пфу! Много добре ми е познат нейният тип. Екзотика и скъпи удоволствия. Можеш да ги видиш край масата за бакара… нежно лице с ледено изражение… и си даваш сметка, много добре си даваш сметка какво ще бъде след примерно петнадесет години. Тази дама живее заради сензацията, заради голямата игра, може би заради наркотиците… О, никак не е интересна!
— А мис Кър?
— Тя е типична, типична англичанка. От онези, на които всеки собственик на магазин по Ривиерата би продал стока на кредит… Нашите търговци имат много добър нюх. Дрехите й са прекрасно ушити, но приличат на мъжки. Ходи, сякаш цялата земя е нейна собственост. Не, това не е поза… Тя просто е англичанка. Винаги може да познае от коя част на Англия е някой. Наистина. Попадал съм на такива в Египет. „Какво? Еди-кои си са тук? Йоркшърските Еди-кои си или Шропшърските еди-кои си?“
Той имитираше добре. Джейн се засмя на провлечения му аристократичен изговор.
— А за мен? — попита тя.
— За вас. Казах си: „Колко чудесно би било, колко прекрасно би било, ако я видя още веднъж.“ И ето ме сега седя на една маса с вас. Понякога боговете уреждат нещата много добре.
— Вие сте археолог, нали? — попита Джейн. — Правите разкопки?
Жан Дюпон започна да й разказва за работата си и тя се заслуша с внимание.
Когато свърши, Джейн въздъхна.
— Пътували сте из толкова много страни! Видели сте толкова много! Всичко това звучи фантастично. А аз никога няма да отида никъде и няма да видя нищо.
— Харесва ли ви това? Искате ли да пътувате в чужбина и да видите диви места? Но не забравяйте, че там няма да можете да къдрите косата си.
— Косата ми се къдри сама — отвърна Джейн с усмивка.
Тя погледна часовника на стената и бързо повика келнера, за да плати сметката.
Жан Дюпон беше леко смутен.
— Мадмоазел — каза той, — бих искал… ако позволите… Както казах, утре се връщам във Франция и бих искал да ви поканя на вечеря…
— Съжалявам, но не мога. Вече имам уговорка с един човек за тази вечер.
— О! Съжалявам, наистина съжалявам. Ще дойдете ли скоро във Франция?
— Предполагам, че не.
— Аз също не зная кога ще дойда отново в Лондон. Не е ли тъжно?
Той замълча и улови ръката на Джейн.
— Много се надявам скоро да ви видя пак — каза той и гласът му звучеше искрено.
Глава четиринадесета
Мусуел Хил
Горе-долу по времето, когато Джейн излизаше от фризьорския салон на Антоан, Норман Гейл казваше с професионален тон:
— Боя се, че е малко възпалено… Дайте ми знак, ако заболи.
Умелата му ръка заработи с електрическата бормашина.
— Готово — каза той, когато свърши. — Мис Рос?
Мис Рос беше до лакътя му и разбъркваше някаква бяла каша върху стъклена плочка.
Норман Гейл направи пломбата и каза:
— Така. За другите трябваше да дойдете идущия вторник, нали?
Пациентката му изплакна енергично устата си и се впусна в обяснения. Заминавала в чужбина… колко жалко… Трябвало да отмени следващото си посещение. Да, когато се върне, ще му се обади.
И излезе забързано от кабинета.
— Е — каза Гейл. — Това е всичко за днес.
Мис Рос каза:
— Лейди Хигинсън се обади, за да се извини, че няма да дойде другата седмица. Нямало да си запази друг час. А, да. Полковник Блънт също няма да дойде в четвъртък.
Норман Гейл кимна. Лицето му стана сериозно.
Всеки ден едно и също. Хората се обаждаха и отменяха посещенията си. Под всякакви предлози — заминаване, настинки…
Нямаше никакво значение какви причини изтъкват. Истинската причина Норман Гейл бе забелязал в очите на последната си пациентка, когато посегна към бормашината… В тях се бе появил внезапен страх.
Би могъл да напише мислите на тази жена върху лист хартия.
„Мила моя, разбира се, че той е бил на онзи самолет, когато е станало убийството… Чудя се… Напоследък хората губят разсъдъка си и извършват най-безумни престъпления! Наистина не е безопасно. Този човек може да е маниакален убиец. На външен вид те не се отличават от нормалните хора… Винаги ми се е струвало, че в очите му има странно пламъче…“
— Е — каза гласно Норман Гейл, — струва ми се, че следващата седмица ще е доста спокойна, мис Рос.
— Да, доста хора се отказаха. Е, една почивка няма да ви навреди. В началото на лятото работихте толкова много…
— Изглежда есента няма да имам възможност да работя толкова много, нали?
Мис Рос не отговори. От нуждата да го направи я спаси иззвъняването на телефона. Тя излезе от кабинета, за да вдигне слушалката. Норман пусна някакви инструменти в стерилизатора и се замисли дълбоко.