— Ако само й е призляло…
Минута или две те останаха стъписани, след това решиха какво да предприемат. Митчъл се върна в задния салон. Навеждаше се към всеки от пътниците и питаше тихо:
— Извинете, сър, случайно не сте ли лекар?
— Аз съм зъболекар — каза Норман Гейл. — Ако все пак мога да помогна… — Той леко се надигна от мястото си.
— Аз съм лекар — каза доктор Брайънт. — Какво се е случило?
— Там отзад има една дама… Не ми харесва видът й…
Брайънт стана и придружи стюарда. Мъжът с мустаците ги последва незабелязано.
Доктор Брайънт се надвеси над отпуснатата на място номер 2 жена — едрата, възрастна дама, облечена изцяло в черно.
Прегледът беше кратък.
— Мъртва е — каза той.
— Какво според вас й е станало? — попита Митчъл. — Някакъв пристъп ли?
— Не мога да преценя без обстоен преглед. Кога я видяхте за последен път? Искам да кажа жива?
Митчъл се замисли.
— Когато й донесох кафето всичко беше наред.
— Кога беше това?
— Може би преди три четвърти час… Толкова горе-долу… После, когато донесох сметката й, си помислих, че е заспала…
— Смъртта е настъпила най-малко преди половин час — отбеляза доктор Брайънт.
Разговорът им започва да предизвиква интерес. Останалите започнаха да протягат вратове, да се обръщат назад и да напрягат слух, за да чуят какво си говорят.
— Може би все пак е получила някакъв пристъп? — попита Митчъл с надежда.
Искаше му се да е пристъп.
Сестрата на жена му получаваше пристъпи. За него това беше нещо познато, нещо, което всеки може да разбере.
Доктор Брайънт нямаше намерение да прави прибързани заключения. Само поклати глава с озадачено изражение на лицето.
Някъде до лакътя му се чу глас — гласът на дребния господин с мустаците, който се бе увил с шал.
— На врата й — каза той — има нещо.
Говореше стеснително, с чувството, че пред него стои човек, който е по-компетентен от него.
— Наистина — отвърна доктор Брайънт.
Главата на жената падна отпуснато на една страна. Встрани на гърлото й имаше малка следа от пробождане.
— Пардон — присъединиха се Дюпон баща и син, които слушаха от известно време. — Доколкото успях да разбера, дамата е мъртва и на шията й има белег, така ли?
Каза го по-младият Дюпон.
— Ако позволите, ще ви кажа, че тук летеше една оса. Аз я убих. — Той показа смачканото насекомо в чинийката от кафето си. — Не е ли възможно горката жена да е умряла от ужилване? Слушал съм, че стават такива неща.
— Не е невъзможно — потвърди доктор Брайънт. — Имал съм подобни случи. Да, напълно възможно обяснение, особено ако е страдала от някаква сърдечна слабост.
— Какво трябва да направя, сър? — попита стюардът. — Ще кацнем в Кройдън всеки момент.
— Да, така е — отговори доктор Брайънт и отстъпи малко назад. — Но вече нищо не може да се направи. Тялото не трябва да се пипа.
— Да, разбирам.
Доктор Брайънт се приготви да се върне на мястото си и погледна с известна изненада дребния, увит в шал чужденец, който продължаваше да стои там, където беше застанал в началото.
— Уважаеми господине — каза му той, — най-добре е да седнете на мястото си. Ще кацнем в Кройдън след минута.
— Така е, сър — намеси се стюардът и добави високо: — Моля всички да заемат местата си.
— Pardon — каза дребният мъж. — Тук има нещо…
— Нещо?
— Mais oui3. Нещо, което не бяхме забелязали.
С острия връх на лачената си обувка той показа какво има предвид. Стюардът и доктор Брайънт проследиха движението на крака му с очи. На пода, полускрито под края на черната пола на мъртвата, те забелязаха нещо черно и жълто.
— Още една оса? — възкликна докторът с изненада.
Еркюл Поаро коленичи, измъкна от джоба си пинсета, внимателно улови откритието си и се изправи.
— Да — отбеляза той, — наистина прилича на оса, но не е.
Поаро завъртя предмета на едната и другата страна, за да могат докторът и стюардът да го видят добре — малко възелче от оранжеви и черни копринени нишки, закрепено към дълъг, особен на вид шип с безцветен връх.
— Боже мили! Боже мили! — Възклицанието дойде от устата на дребния мистър Кланси, който бе станал от мястото си и отчаяно протягаше врат над рамото на стюарда. — Забележително! Наистина удивително! Най-невероятното нещо, което съм виждал през живота си. Кълна се, че никога не бих повярвал!
— Не бихте ли могли да се изразите малко по-ясно, сър? — попита го стюардът. — Познато ли ви е това нещо?
— Дали ми е познато? Разбира се, че ми е познато! — Мистър Кланси се изпълни с гордост и задоволство. — Господа, този предмет е трън от растение. Някои диви племена ги използват, за да ги изстрелват през специална тръба с духане… Сега не мога да си спомня точно дали тези племена бяха от Южна Америка или от Борнео… Но без всякакво съмнение, това е добре известното оръжие на туземците. Силно подозирам, че върхът му…