Джейн се засмя.
— Ами ако не искат?
— Всички обичат да говорят за себе си.
— Така е — съгласи се тя.
— Благодарение на тази човешка черта много шарлатани натрупват състояния. Те подтикват хората да отиват при тях и да им разказват за себе си. Как са паднали от детската количка, когато са били на две годинки, как майка им яла круша и сокът накапал оранжевата й рокля, как са дърпали брадата на баща си, когато са били на годинка и половина… След това лечителят им казва, че повече няма да страдат от безсъние и им взема две лири. Те си отиват доволни, защото им е било приятно… След това може би дори започват да спят.
— Каква нелепост — възкликна Джейн.
— Не чак такава, каквато мислите. Това се базира на една основна нужда на човека… Нуждата да говори, да разкрие себе си. Вие, мадмоазел, нима не обичате да си спомняте детството си? Майка си и баща си?
— В моя случай това не важи. Отраснах в сиропиталище.
— Да, това е малко по-различно. И никак не е весело.
— Не, ние не бяхме в благотворително заведение като онези, в които децата носят униформени шапки и престилки. Всъщност беше доста весело.
— В Англия?
— Не. В Ирландия. Близо до Дъблин.
— Значи сте ирландка. Затова косата ви е черна и очите ви са сиво-сини, сякаш…
— Сякаш някой ги е поставил на местата им с изцапани пръсти! — завърши шеговито Норман.
— Моля? Какво казахте?
— Това е шега за очите на ирландците. Че някой ги е сложил на местата им с изцапани пръсти.
— Така ли? Не е много деликатно… Но въпреки това ми се струва, че е точно. — Той се поклони на Джейн. — Резултатът е превъзходен, мадмоазел.
Джейн се засмя и стана.
— Ще се главозамая, мосю Поаро. Лека нощ и благодаря за печеното пиле. Ще трябва да ме каните пак, ако Норман влезе в затвора за изнудване.
При това напомняне Норман се намръщи.
Поаро пожела на двамата лека нощ.
Когато се прибра в апартамента си, той извади от едно чекмедже списък с единадесет имена. Срещу четири от тях драсна по една дебела черта, след това кимна замислено.
„Мисля, че вече знам — каза си той. — Но трябва да съм напълно сигурен. Търсенето продължава.“
Глава седемнадесета
В Уондсуърт
Хенри Митчъл тъкмо сядаше да вечеря наденички с картофено пюре, когато на вратата се позвъни.
За изненада на стюарда посетителят се оказа мустакатият господин, пътувал със самолета на фаталната дата.
Мосю Поаро беше много любезен и добронамерен. Той настоя мистър Митчъл да продължи с вечерята си и направи комплимент на мисис Митчъл, която го гледаше зяпнала от учудване.
Поаро седна на предложения му стол, отбеляза колко топло е времето за сезона и внимателно обясни целта на посещението си.
— Боя се, че Скотланд Ярд не напредва както трябва.
Митчъл поклати глава.
— Изумителна история, сър… Изумителна! Просто не виждам какво биха могли да направят… След като никой от пътниците не е забелязал каквото и да било… Сега ще има много повече трудности.
— Да, така е.
— Хенри се тревожи много заради всичко това — намеси се мисис Митчъл. — По цели нощи не спи.
— Тежи ми, сър — обясни Хенри. — В авиокомпанията се отнесоха много почтено към мен… Да си призная, в началото се боях да не загубя работата си…
— Хенри, не можеха да те уволнят — каза жена му. — Това би било страшно непочтено!
Мисис Митчъл говореше с негодувание. Тя беше пълна, червендалеста жена с подвижни черни очи.
— Животът невинаги е почтен, Рут. Все пак всичко мина по-добре, отколкото предполагах. Никой не ме е обвинявал. Но аз се чувствам виновен… Все пак за пътниците отговаря стюардът.
— Разбирам ви — каза Поаро със съчувствие. — Но ви уверявам, че вземате нещата прекалено навътре. Нямате никаква вина за това, което се случи.
— И аз му казвам същото, сър — намеси се мисис Митчъл.
Стюардът поклати глава.
— Трябваше по-рано да забележа, че е мъртва. Ако се бях опитал да я събудя първия път, когато разнасях сметките…
— Едва ли това щеше да помогне много. Според експертите тя е умряла моментално.
— Той се тревожи толкова много — каза мисис Митчъл. — Непрекъснато му казвам да не се измъчва за това… Кой може да каже защо чужденците се избиват помежду си? А ако питате мен, фактът, че това стана в английски самолет, вече е мръсен номер.
Тя завърши изречението си с възмутено и патриотично изсумтяване.
Митчъл поклати глава озадачено.
— Тежи ми, така да се каже. Всеки път, когато поемам дежурство, се чувствам зле. И освен това един човек от Скотланд Ярд непрекъснато ме пита дали не съм забелязал нещо необичайно по време на полета. Кара ме да се чувствам, сякаш съм забравил нещо… Но аз знам, че не съм. Просто по време на този полет не се случи нищо, освен… освен онова.