— Ти си полудял! — отбеляза Джеп добродушно и попита: — Каква е тази втора лъжичка за кафе?
— В чинийката на мадам Жизел е имало две лъжички.
— Това е на сватба, според поверието.
— В този случай — каза Поаро — е било на погребение.
Глава двадесет и втора
Джейн сменя професията си
Когато Поаро, Норман Гейл и Джейн се срещнаха, за да вечерят заедно след „изнудването“, Норман с облекчение научи, че услугите на мистър Робинсън повече няма да се необходими.
— Добрият мистър Робинсън е мъртъв — обясни Поаро и вдигна чашата си. — Да пием в негова памет.
— Лека му пръст — каза Норман със смях.
— Какво стана? — попита Джейн Поаро.
Той й се усмихна.
— Научих това, което ме интересуваше.
— Имала ли е вземане-даване с Жизел?
— Да.
— От разговора ми с нея това стана напълно ясно — намеси се Норман.
— Да, така е — съгласи се Поаро, — но исках да чуя всички подробности.
— И чухте ли ги?
— Да.
Двамата го погледнаха въпросително, но Поаро заговори за взаимовръзката между кариера и живот.
— Хората, които не са попаднали на мястото си, далеч не са толкова много, колкото може да ни се стори на пръв поглед — каза той. — Повечето от тях, независимо какво говорят, си избират професии, които желаят тайно или несъзнателно. Ще чуете някой, който работи в кабинет, да казва: „Искам да видя далечни и нецивилизовани страни. Искам да живея истински живот, изпълнен с приключения.“ Само че след това ще забележите, че само обича да чете за тези страни, а всъщност предпочита безопасността и относителното удобство на служебния си стол.
— Според вас — каза Джейн — желанието ми да пътувам в чужбина не е истинско… Че истинското ми призвание е да се ровя в косите на жените… Е, това не е истина.
Поаро й се усмихна.
— Вие все още сте много млада. Човек опитва едно, друго, трето и едва накрая се спира на онова, което желае най-много.
— Ами ако най-много желая да съм богата?
— Е, това е по-труден въпрос.
— Не съм съгласен с вас — каза Гейл. — Станах зъболекар по случайност, не защото сам си го избрах. Чичо ми също беше зъболекар и искаше да работя с него… Аз пък исках приключения и да обикалям света. По едно време зарязах зъболекарството и станах фермер в Южна Африка. Но не постигнах кой знае какво… Нямах достатъчно опит. Принудих се да приема предложението на чичо ми и да се върна, за да работим заедно тук.
— А сега смятате отново да зарежете професията си и да заминете за Канада. Изглежда имате слабост към колониите.
— Този път ще бъда принуден да постъпя така.
— Просто не е за вярване колко често обстоятелствата принуждават човек да направи точно това, което му се иска да направи.
— Нищо не ме принуждава да замина — каза Джейн с копнеж. — Ще ми се да не беше така.
— Е, добре. Правя ви предложение тук и сега. Следващата седмица заминавам за Париж. Ако желаете, можете да работите като моя секретарка. Ще ви давам добра заплата.
Джейн поклати глава.
— Не бива да напускам Антоан. Там имам добра работа.
— Тази, която предлагам, също е добра.
— Да, но е само временна.
— Мога да ви издействам друга подобна.
— Благодаря, но не мисля, че ще рискувам.
Поаро я погледна и се усмихна тайнствено.
Три дни по-късно телефонът му иззвъня.
— Мосю Поаро? — Беше Джейн. — Онова предложение още ли е валидно?
— Да, разбира се. Заминавам за Париж в понеделник.
— Наистина ли? Мога ли да дойда с вас?
— Да. А какво ви накара да промените решението си?
— Скарах се Антоан. В интерес на истината една клиентка ме изкара от кожата. Беше абсолютна… не, не мога да кажа това по телефона. Бях малко изнервена и вместо да си държа езика зад зъбите, аз избухнах и й казах точно какво мисля за нея.
— А, да. Мисълта за големите открити пространства.
— Какво казахте?
— Казах, че умът ви е бил зает с нещо друго.
— Не умът ми, езикът ми излезе извън контрол. Достави ми удоволствие… Очите й се изцъклиха като на противния й пекинез, още малко щяха да изпаднат… но както и да е. Изхвърлиха ме и това е. Може би някога ще си намеря друга работа, но първо искам да отида до Париж.
— Добре, заминаваме. По пътя ще ви дам подробни инструкции.
Поаро и новата му секретарка не пътуваха със самолет, за което Джейн тайно беше благодарна. Неприятното преживяване от първия й полет бе разклатило нервите й, а освен това тя не искаше да си припомня отпуснатата на седалката фигура, облечена в черно…