Фурние направи някакво възклицание, но в този момент вратата се отвори и един застаряващ чиновник промърмори:
— Дамата се върна.
— Ето — каза Тибо. — Сега ще можете сами да видите наследницата. Влезте, мадам. Позволете ми да ви представя мосю Фурние от френската полиция, който е натоварен с разследването на смъртта на майка ви от френска страна… А това е мосю Еркюл Поаро, чието име може би ви е познато… Той любезно ни предостави помощта си. Това е мадам Ричардс.
Дъщерята на мадам Жизел беше чернокоса, млада жена. Беше елегантна, макар и семпло облечена.
Тя подаде ръка на всеки от мъжете, като промърмори някакви любезности.
— Макар че, господа, боя се, че в случая аз едва ли се чувствам дъщеря. През целия си живот, независимо от всичко, аз съм била сирак.
В отговор на въпроса на Фурние тя се изказа топло и с благодарност за майка Анжелик, директорката на „Институт дьо Мари“.
— С мен тя винаги е била самата доброта.
— Кога напуснахте нейния институт, мадам?
— Когато бях на осемнадесет, мосю. Започнах сама да изкарвам хляба си. Известно време работех като маникюристка, после като шивачка. Срещнах съпруга си в Нида. Тогава той тъкмо се канеше да се връща в Щатите. След това дойде още веднъж в Холандия по работа и преди месец се оженихме в Ротердам. За жалост, наложи се да се върне в Канада. Аз трябваше да остана, но не след дълго ще отида при него.
Ан Ричардсън говореше френски съвсем свободно — беше ясно, че е повече французойка, отколкото англичанка.
— Научили сте за трагедията… как?
— Естествено прочетох за това във вестниците, но не знаех, не си давах сметка, че жертвата е майка ми. След това получих телеграма тук в Париж от майка Анжелик. Тя ми даде адреса на мосю Тибо и ми припомни моминското име на майка ми.
Фурние кимна замислено.
Те поговориха още малко, но стана ясно, че мисис Ан Ричардс не може да им помогне много в издирването на убиеца. Оказа се, че тя не знае нищо за живота на майка си и за деловите й взаимоотношения.
Поаро я попита за името на хотела, в който е отседнала, и заедно с Фурние си тръгна.
— Разочарован сте, предполагам? — каза Фурние. — Нима се надявахте да научите нещо от това момиче? Да не би да подозирахте, че е самозванка? Или все още смятате, че е такава?
Поаро поклати глава обезкуражено.
— Не, не мисля, че е самозванка. Документите й ми се сториха съвсем истински… Странното е, че ми се струва, че вече съм я виждал някъде… Напомня ми за някого…
— Прилича ви на убитата? — попита Фурние, изпълнен със съмнение. — Разбира се, че не.
— Не, не е това… Ще ми се да можех да си спомня… Сигурен съм, че съм виждал лицето й…
Фурние го изгледа с любопитство.
— Според мен вие винаги сте проявявали интерес към липсващата дъщеря.
— Естествено — отговори Поаро и леко вдигна вежди. — Ако някой печели нещо от смъртта на мадам Жизел, това е именно тази млада дама… При това много осезателно… в брой.
— Така е, но с какво ни помага този факт?
Поаро остана известно време мълчалив. Той следваше хода на собствените си мисли.
— Приятелю — каза той накрая. — Тази дама получава в наследство много пари. Нима е чудно, че още от самото начало се питах дали не е свързана с убийството? В този самолет имаше три жени. Едната от тях, мис Виниша Кър, е от добре известно аристократично семейство. А другите две? Още откакто Елиз Грандие каза, че може би бащата на Ан Морисо е англичанин, аз не изключвах възможността една от останалите две да е тази дъщеря. Възрастта и на двете е горе-долу същата. Лейди Хорбъри е била кабаретна актриса с донякъде неясен произход и се е подвизавала под псевдоним. Мис Джейн Грей, както самата тя ми каза, е била отгледана в сиропиталище.
— Аха! — възкликна французинът. — Значи за това мислите през цялото време! Нашият приятел Джеп би казал, че сте прекалено изобретателен.
— Да, вярно е, че често ме обвинява в усложняване на нещата.
— Виждате ли?
— Но в интерес на истината това не е вярно! Аз винаги подхождам по най-простия възможен начин! И никога не отказвам да приема фактите такива, каквито са.
— Но сега сте разочарован? Очаквахте нещо повече от тази Ан Морисо, нали?
Вече влизаха в хотела на Поаро. Един предмет, оставен върху бюрото на рецепцията, припомни на Фурние нещо, което Поаро бе казал по-рано тази сутрин.
— Трябва да ви благодаря за това, че посочихте грешката, която бях допуснал. Обърнах внимание на двете цигарета на лейди Хорбъри и на кюрдските лули на двамата Дюпон. Непростимо бе да не обърна внимание на флейтата на доктор Брайънт, макар и да не го подозирам сериозно.