— Така ли?
— Не ми прилича на човек, който…
Той замълча. Мъжът, застанал пред рецепцията, престана да говори с администратора и се обърна с ръка върху калъфа на флейтата. Погледът му се спря върху Поаро и на лицето му се появи мрачна усмивка.
Поаро пристъпи напред, а Фурние дискретно се оттегли.
— Доктор Брайънт — каза Поаро и се поклони.
— Мосю Поаро.
Здрависаха се. Жената, която стоеше до доктора, тръгна към асансьора. Поаро едва успя да я зърне бегло с ъгълчето на окото си.
— Е, доктор Брайънт — попита той, — пациентите ви ще могат ли да минат без вас известно време?
Доктор Брайънт се усмихна — привлекателната меланхолична усмивка, която Поаро помнеше много добре. Изглеждаше уморен, но странно спокоен.
— Вече нямам пациенти — отговори той.
След това тръгна към една от масите и попита:
— Чаша шери, мистър Поаро? Или някакъв друг аперитив?
— Да, благодаря ви.
Те седнаха и докторът поръча. След това каза бавно:
— Не, вече нямам пациенти. Оттеглям се.
— Толкова внезапно решение?
— Не, никак не е внезапно.
Докторът остана мълчалив, докато сервираха напитките им. След това вдигна чаша и каза:
— Това е едно необходимо решение. Оттеглям се доброволно, преди да са ме задраскали от регистъра. — Продължи да говори с тих, далечен глас. — В живота на всеки идва момент, когато настъпва обрат, мосю Поаро. Човек застава на кръстопът и трябва да реши по кой път да поеме. Обичам професията си много… Жалко е… много жалко е, че я изоставям. Но на този свят има и други неща… Например човешкото щастие…
Поаро не каза нищо. Чакаше.
— Има една жена… моя пациентка, която много обичам. Тя има съпруг, който й причинява безкрайни страдания. Той взема наркотици. Ако бяхте лекар, щяхте да знаете какво означава това. Тя няма собствени пари и затова не може да го напусне… Известно време не можех да се реша, но това време вече отмина. Двамата с нея заминаваме за Кения, където ще започнем нов живот. Надявам се най-накрая да й осигуря малко щастие… Страдала е толкова много…
Той отново замълча, след което каза оживено:
— Мосю Поаро, казвам ви всичко това, защото съвсем скоро ще стане обществено достояние… Колкото по-бързо научите, толкова по-добре.
— Разбирам — отвърна Поаро и след малко добави: — Както виждам, взел сте и флейтата си.
Доктор Брайънт се усмихна.
— Флейтата ми, мосю Поаро, е най-старият ми приятел… Когато всичко останало се провали, остава музиката…
Ръката му се плъзна с обич по калъфа на инструмента и той стана.
Поаро също стана.
— Желая ви всичко най-хубаво, докторе… А също и на мадам — каза Поаро.
Когато Фурние се върна при него, Поаро беше на рецепцията и поръчваше да го свържат по телефона с Квебек.
Глава двадесет и четвърта
Един счупен нокът
— А сега какво? — попита Фурние. — Още ли ви безпокои наследницата? Според мен това е ваша идея фикс.
— Ни най-малко, ни най-малко — отговори Поаро. — Но във всички неща трябва да има ред и систематичност. Преди човек да започне нещо ново, трябва да доведе докрай предишното.
Той се огледа наоколо.
— Ето я мадмоазел Джейн. Предлагам ви да отидете да вечеряте, аз ще дойда след малко.
Фурние се съгласи и заедно с Джейн отиде в ресторанта.
— Е — попита го тя с любопитство, — как изглежда Ан Морисо?
— Малко над средна на ръст, черна коса, тъмна кожа, остра брадичка…
— Говорите точно както пише в паспортите — прекъсна го Джейн. — Описанието в паспорта ми е направо обидно! Нос правилен, особени белези няма… Сякаш може да има неособени белези! Чело обикновено, уста обикновена… Каква ли друга може да е?
— Но очите ви са необикновени — каза Фурние.
— Очите ми са сиви… не много вълнуващ цвят.
— А кой, мадмоазел, ви е казал, че това не е вълнуващ цвят? — възрази французинът и се облегна на масата.
Джейн се засмя.
— Владеете английски много добре — каза тя. — Кажете ми повече за Ан Морисо. Хубава ли е?
— Доста — отговори Фурние предпазливо. — И не се казва Ан Морисо. Казва се Ан Ричардс. Омъжена е.
— Мъжът и беше ли с нея?
— Не.
— А защо не? Интересно?
— Защото е в Канада или в Щатите.
Фурние разказа някои факти от живота на Ан. Тъкмо когато завършваше разказа си, се появи Поаро.
Изглеждаше малко разочарован.
— Е, mon cher? — попита Фурние.
— Говорих със самата директорка, майка Анжелик. Трансатлантическите телефонни връзки са много романтично нещо… Да разговаряш с някой, който се намира на другия край на земята…
— И снимките, предавани по телеграфен път, са романтично нещо. Науката е най-големият романс. Но какво искахте да кажете?