— „Гар дьо Норд“ — промърмори Фурние. — Изглежда ще пътува за Англия. С влака в два часа. Но това може и да е ход за заблуда. Трябва да се обадя в Булон и в гаража и да се опитам да открия това такси.
Сякаш страховете на Поаро се бяха предали и на него.
Лицето на французина беше угрижено.
Той пусна в ход ефективната полицейска машина с готовност.
Когато Поаро се появи във фоайето на хотела, беше вече пет часът. Той завари Джейн да чете книга.
Тя отвори уста, за да го укори, но думите останаха непроизнесени. Нещо в лицето му я накара да се откаже.
— Какво стана? — попита тя. — Случило ли се е нещо?
Поаро взе ръцете й в своите.
— Животът е много ужасен, мадмоазел — отговори той.
Нещо в тона му я разтревожи.
— Какво се е случило? — попита тя отново.
Поаро отговори бавно:
— Когато днес влакът пристигнал в Булон, във вагона за първа класа намерили мъртва жена.
Джейн пребледня.
— Ан Морисо?
— Ан Морисо. В ръката й е имало малко синьо шишенце с калиев цианид.
— О! — възкликна Джейн. — Самоубила ли се е?
Поаро не отговори веднага. След това каза с тон на човек, който много внимателно подбира думите си:
— Да, полицията смята, че е самоубийство.
— А вие?
Той разпери бавно ръце в изразителен жест.
— Какво друго може да помисли човек?
— Самоубила се е… Но защо? Поради угризения на съвестта или защото се е страхувала да не я разкрият?
Поаро поклати глава.
— Животът може да бъде много ужасен — отговори той. — Човек трябва да има много смелост.
— За да се самоубие ли? Предполагам, че е така.
— За да живее, човек също трябва да има смелост — отговори Поаро.
Глава двадесет и шеста
Разговор след вечеря
На следващия ден Поаро напусна Париж. Джейн остана още малко, за да изпълни някои задачи, повечето от които й се струваха безсмислени. Видя Жан Дюпон два пъти. Той спомена за експедицията, в която трябваше да участва и тя, но Джейн не смееше да му каже истината без съгласието на Поаро, така че направи всичко възможно да не се издаде и накрая заговори за други неща.
Пет дни по-късно я повикаха в Англия с телеграма.
Норман Гейл я посрещна на гара „Виктория“ и двамата поговориха за последните събития.
На самоубийството беше отделено много малко внимание в пресата. В някои вестници имаше само по едно малко съобщение, че някоя си мисис Ричардс, канадка, се е самоубила в експреса Париж — Булон и това беше всичко. Изобщо не се споменаваше за някаква връзка между убийството в самолета и това самоубийство.
Както Норман, така и Джейн бяха радостни. По всичко личеше, че проблемите им скоро ще приключат. Все пак Норман не беше чак толкова оптимистично настроен.
— Може да я подозират, че е убила майка си, но след като всичко завърши така, предполагам, че няма да си направят труда да изяснят нещата докрай. А ако не обявят публично кой е убиецът, не виждам каква полза можем да имаме ние от това. За хората ние ще си останем подозрителни завинаги.
Той каза същото и на Поаро, когото срещна няколко дни след това на „Пикадили“.
Поаро се усмихна.
— И вие сте като всичко останали! Смятате, че съм един старец, който не довежда нищо докрай. Слушайте, елате довечера да хапнем заедно. Ще дойде Джеп, а и нашият приятел Кланси. Имам да кажа някои неща, които може да ви се сторят интересни.
Вечерята мина приятно. Джеп се държеше покровителствено и очевидно беше в добро настроение, Норман слушаше всичко с интерес, а дребният мистър Кланси беше почти толкова развълнуван, колкото когато откри фаталния шип.
Беше ясно, че Поаро нямаше нищо против да впечатли писателя на криминални романи. След вечерята, когато сервираха кафето, белгиецът се прокашля леко смутен и не без чувство за превъзходство.
— Приятели — каза той. — Мистър Кланси прояви интерес към това, което би нарекъл „твоите методи, Уотсън“. (C’est ca, n’est-ce pas?13) Предлагам, ако това няма да ви отегчи… — Той направи многозначителна пауза, а Норман и Джеп казаха бързо: „Не, не“ и „Колко интересно“. — … Предлагам да ви разкажа накратко за методите си, така, както ги приложих в този случай.
Той замълча и погледна някакви бележки. Джеп прошепна на Норман:
— Не може да се оплаче от липса на самочувствие, нали? Суетата е втората му природа.
Поаро го погледна с укор и се прокашля. Тримата продължаваха да го гледат с интерес и той заговори:
— Ще започна от самото начало. Ще се върна към авиолайнера „Прометей“ и злополучния му полет от Париж до Кройдън. Ще ви разкажа какви бяха идеите и впечатленията ми тогава, а след това ще ви кажа как те се потвърждаваха или променяха с течение на времето.