— Добре, момчета — посрещна ги Джеп. — Седнете, моля ви. Носите ли паспортите? Много добре.
Инспекторът ги прегледа бързо.
— А, да. Ето я. Френски паспорт. Мари Морисо. Знаете ли нещо за нея?
— Виждал съм я и преди. Пътуваше до Англия доста често — каза Митчъл.
— Може би по някаква работа. Знаехте ли с какво се занимава?
Митчъл поклати глава. По-младият стюард каза:
— Аз също я помня. Виждал съм я да пътува със сутрешния полет. В осем часа от Париж.
— Кой от вас двамата последен я видя жива?
— Той. — По-младият стюард посочи колегата си.
— Да — потвърди Митчъл. — Видях я, когато й сервирах кафето.
— Как изглеждаше тя тогава?
— Не мога да кажа, че съм обърнал внимание. Само й подадох захарта и й предложих мляко. Тя отказа.
— В колко часа стана това?
— Не помня точно. Вече бяхме над Ламанша. Трябва да е било някъде около два.
— Там някъде беше — потвърди Дейвис, другият стюард.
— Кога я видя след това?
— Когато тръгнах да разнасям сметките.
— В колко часа?
— Около четвърт час по-късно. Стори ми се, че е заспала… Боже мили! Та тя вече е била мъртва!
Гласът му прозвуча ужасено.
— Забеляза ли следата от убождането с това нещо?
— Джеп посочи малкия, напомнящ оса шип.
— Не, сър. Не я забелязах.
— Какво ще кажеш ти, Дейвис?
— За последен път видях дамата, когато разнасях бисквитите, които се сервират със сиренето. Тогава й нямаше нищо.
— Кажете ми как сервирате — намеси се Поаро.
— Отделни колички ли имате двамата?
— Не, сър. Работим заедно. Най-напред супата, след това второто и салатите, след това десерта и така нататък. Обикновено първо обслужваме задния салон, след това зареждаме нови порции и отиваме в предния.
Поаро кимна.
— Забелязахте ли мадам Морисо да разговаря с някого в самолета? — попита инспектор Джеп. — Поздрави ли някой познат?
— Не, сър, не забелязах подобно нещо.
— А ти, Дейвис?
— Не, сър.
— Ставала ли е от мястото си по време на полета?
— Не мисля, сър.
— Идва ли ви наум нещо, което според вас би могло да хвърли светлина върху всичко това? Питам и двама ви.
Стюардите се замислиха, след това поклатиха глави.
— Е, това е всичко засега. Ще се видим по-късно.
Хенри Митчъл каза мрачно:
— Ужасно нещо, сър. И никак не ми харесва, че се случи докато аз отговарях за пътниците, така да се каже.
— Е, не виждам в какво мога да те обвиня — отговори Джеп. — Все пак, съгласен съм, че е ужасно.
Инспекторът махна с ръка да си вървят, но Поаро се наведе напред.
— Позволете да задам един въпрос.
— Разбира се, мистър Поаро.
— Някой от вас двамата забелязал ли е в салона на самолета да има оса?
Стюардите поклатиха глава.
— Не съм забелязал никаква оса — отговори Митчъл.
— Но оса имаше — отбеляза Поаро. — Видях я убита в чинийката на един от пътниците.
— Не съм забелязал, сър — отвърна Митчъл.
— Нито пък аз — добави Дейвис.
— Няма значение.
Двамата стюарди излязоха от стаята. Джеп започна бързо да оглежда паспортите.
— На борда има графиня — отбеляза той. — Тя беше тази, която фучеше преди малко. По-добре да я разпитаме веднага, преди да е обезумяла съвсем и да е хукнала в парламента да се възмущава от бруталните методи на полицията.
— Предполагам, че много внимателно ще претърсите багажа… ръчния багаж на пътниците от задния салон?
Джеп намигна шеговито.
— Е, а как смяташ, драги Поаро? Нали все някъде трябва да открием тази индианска тръба? Ако наистина има такова нещо и всички ние не сънуваме. Прилича ми на някакъв кошмар. Дано този дребен писател не е загубил ума си съвсем и не е решил да изпробва някое от въображаемите си престъпления в действителност, вместо на хартия. Този отровен шип ми напомня точно на такова писание.
Поаро поклати неуверено глава.
— Да — продължи Джеп, — всички трябва да бъдат претърсени, без значение дали се възмущават или не. И багажът им също. Това е положението.
— Може би трябва да се направи подробен списък на всичко, което носят със себе си — предложи Поаро.
Джеп го изгледа с любопитство.
— Можем, ако настояваш. Макар че не виждам какво имаш предвид. Нали знаем какво да търсим?
— Вие, може би, mon ami, но аз не съм толкова сигурен. Аз търся нещо, но не зная какво е то.
— Мосю Поаро отново в стихията си! Обичаш да усложняваш нещата, нали? А сега да повикаме нейно превъзходителство, преди да реши, че трябва да ми избоде очите.
Само че лейди Хорбъри беше значително по-спокойна отпреди. Тя седна на предложения й стол и започна да отговаря на въпросите на инспектора без никакво колебание. Обясни, че е съпруга на граф Хорбъри и каза, че живее в „Хорбъри Чейс“ Съсекс и на „Гровнър Скуеър“ номер 315, в Лондон. Връщала се от Ле Пине през Париж. Мъртвата й била напълно непозната. По време на полета не забелязала нищо подозрително. Във всеки случай, седяла с гръб към мъртвата, с лице към предната част на самолета, така че и да искала, не можела да забележи каквото и да било зад себе си. По време на полета не била ставала нито веднъж. Доколкото си спомняла, от предния салон не бил влизал никой, освен стюардите. Струвало й се, че двама от мъжете в техния салон ходили до тоалетната, но не била сигурна. Не била видяла никой да държи предмет, който да наподобява тръба. И в отговор на въпроса на Поаро — не, не била виждала оса в салона.