Разсеяността на Фиона бе изчезнала, тя се бе мобилизирала напълно.
— Не отговаря на традиционната представа за „подпис“ на сериен убиец — беше единственото възражение, което Стив успя да измисли.
— Знам. Но наскоро работих по друг случай — онзи в Испания — при който „подписът“ също беше нетрадиционен. Може би затова съм по-склонна да приема идеята, отколкото бих била в друг случай. Затова бъди така добър да ме изслушаш. Нека приемем, само в името на спора, че има вероятност двете убийства да са дело на един и същ човек.
Стив кимна.
— Добре. От чисто научен интерес съм съгласен да чуя докъде ще стигнем, ако приемем такава хипотеза.
— Ами ще стигнем дотам, че Джорджия Лестър изчезна и не се вестява до ден-днешен. Знаем, че е получила анонимно писмо със заплаха, че ще бъде убита, и че се уплаши, когато разбра, че и Кит е получил подобно писмо. Кит, който я познава доста добре, е склонен да вярва, че журналистите са прави, и че тя се крие някъде, за да предизвика рекламен шум около личността си. Ти самият каза снощи, че не е изключено да е отвлечена. Всяка една от тези версии може да отговаря на истината. Не можем да изключим и предположението, че полицията вече преговаря с човека, който я е отвлякъл, и не огласява нищо, за да осигури безопасността й. Ти би могъл да разбереш дали наистина е така. Но съществува и трета вероятност.
— Имам смътното чувство, че знам какво предстои — каза Стив.
— Мисля, че Джорджия може да е третата жертва на сериен убиец. Ако това действително е така, тогава, за да остави „подписа“ си, убиецът трябва да я убие по начин, който самата тя е описала в свой роман, в който става дума за сериен убиец. Така ли е?
Стив реши засега да не възразява.
— Теоретично да.
— След като се рових в Интернет снощи, прегледах заглавията на Джорджия. Тя е написала само един трилър, в който става дума за сериен убиец — и той е „Сега и завинаги“, който беше филмиран. Тя отговаря на изискванията и защото е печелила награди — два пъти е награждавана със „Златен кинжал“ на Асоциацията на авторите на криминална литература за най-добра книга на годината. Отговаря на всички показатели, Стив. Затова снощи реших да прегледам книгата.
Фиона помълча и прибра косата си назад. Стив едва сега забеляза тъмните кръгове под очите й.
Тя продължи. Тонът й вече беше спокоен и безстрастен. Говореше като човек, който изнася лекция.
— Убиецът в „Сега и завинаги“ отвлича жертвите си. Причаква ги на някой междуселски път и се преструва се, че е закъсал с колата — посред бял ден, за да не събуди подозренията им. После ги откарва обратно в леговището си и ги удушава. Накрая ги одира, нарязва ги на парчета и ги складира като разфасовано месо в кланица.
Известно време Стив гледа мълчаливо Фиона. Звучеше ужасно, но ако приемеше първоначалното й предположение, трябваше да стигнат до този извод.
— И ти мислиш, че същото се е случило и с Джорджия Лестър?
Фиона го погледна право в очите.
— Умирам от ужас, защото имам чувството, че точно това е станало с нея. Кажи ми, че съм параноичка, моля те.
— Психологът си ти. Сама знаеш, че за параноя може да се говори, когато не съществуват никакви поводи за страх. Това, което описа току-що, може да не е съвсем убедително, но не е и напълно неоснователно.
Стив се приведе напред, отпусна лакти на коленете си и сключи пръсти. Колкото и да се стараеше да говори скептично, част от него вече приемаше теорията на Фиона.
— Какво прави с останките на жертвите в книгата?
— Убиецът има фирма за търговия — месо на едро — в града, където живеят и жертвите му. Казал е на подчинените си, че един от фризерите във фирмата е развален и го държи заключен. В него складира жертвите си. Така че, ако съм права, логично е да търсим тленните останки на Джорджия на пазара в Смитфийлд. Двамата с Антъни живеят съвсем наблизо.
Стив притвори очи и се зачуди как точно ще убеди следователите, които се занимаваха с издирването на Джорджия Лестър, че им трябва разрешение за претърсване на хладилниците на пазара в Смитфийлд.
— Последен въпрос — каза той. — Мислиш ли, че убийствата са свързани с писмата?
Фиона сви рамене.
— Не знам. Първото, което си помислих, когато прочетох писмото до Кит, беше, че този, който го е писал, не е убиец. В нито едно от писмата, които видях, авторът не се хвали с извършено убийство — което би трябвало да се очаква, ако беше и убиец. Най-общо казано, авторите на подобни анонимни писма имат по-различна нагласа от хората, които наистина извършват убийства. Но колкото повече продължава тази история, толкова повече съм склонна да се усъмня в преценката си. Ако съществуват двама души, единият от които разпраща анонимни писма със заплахи до автори на криминални романи и втори, който пък ги убива, е изключително трудно да повярвам в обикновено съвпадение.