Защото, също като оптимизма му, и песимизмът му имаше личен и професионален аспект. Не можеше да си затвори очите пред факта, че бе на път да разруши най-старото приятелство в живота си. Фиона бе поискала от него повече, отколкото той можеше да й даде, но независимо от това, сигурно считаше, че той я е предал. Че е предал и нея, и Кит. Предната вечер се опита да им се обади няколко пъти, но отговаряше само телефонният секретар. Несъмнено Фиона бе решила, че трябва да прослушват обажданията — и очевидно Стив не бе в списъка на одобрените лица.
Лошото бе, че тя имаше право — и от морална, и от емоционална гледна точка. Но от практическа гледна точка той бе прав. И тези две стойности се изключваха взаимно. Откакто бе станал зрял мъж, изпитваше задоволство, че обичаната от него работа не бе му изневерявала, и не го бе принудила да жертва в нейно име нещо, което му бе скъпо. Беше виждал как такива неща се случват на негови колеги — разбити бракове, деца, превърнали се във врагове, съсипани приятелства — и винаги си бе казвал, че същото би могло да се случи и на него.
Този път късметът му не бе проработил. Най-близката му приятелка бе охладняла към него, животът на най-добрия му приятел беше в опасност, а той не можеше да се намеси. Случаят не беше негов. Ако изобщо имаше някаква представа как се развиват събитията, това се дължеше на добрата воля на Сара Дювал. Но Стив работеше достатъчно дълго като криминалист, за да съзнава, че такива случаи са костелив орех. Най-трудно бе да заловиш престъпник, който няма никаква явна връзка с жертвата и действа в съгласие с някаква своя логика, неразбираема за останалите, който почти не оставя следи и е достатъчно интелигентен, за да не допуска преследвачите в опасна близост до себе си. В повечето случаи такива убийци биваха залавяни случайно. Съседи се оплакваха от миризмата на каналите; рутинна проверка на регистрационните номера доказваше незаконна подмяна на номер; пътна полиция спряла убиеца за превишена скорост.
За Стив мисълта, че животът на Кит зависи от такива произволни ходове на съдбата, беше направо непоносима. Можеше да предположи колко по-зле се чувства Фиона, която вече бе преживяла една такава загуба. И сега, когато той трябваше да бъде до тях и да им помага, те го приемаха като чужд човек.
Стив отнесе чашата с кафе в спалнята и се зае да оглежда гардероба си. Не можеше да разчита, че ще успее да се прибере след работа, за да се преоблече. Избра един лек костюм от фин тъмносин вълнен плат, за който знаеше, че не се мачка лесно. Бяла риза и тъмносиня вратовръзка засега, но щеше да вземе със себе си и една внимателно сгъната и опакована тъмносива риза и една яркочервена вратовръзка. Фиона му беше подарила вратовръзката — странно наистина, но цветът й бе същия като червилото на Тери. Дори на толкова ниско ниво двете основни линии в живота му си оставаха неразривно свързани.
Докато се обличаше, Стив опита да пропъди мислите за личните си проблеми и интереси. Днес му предстоеше сериозна работа и се налагаше да бъде спокоен и съсредоточен. Но не успя. Докато отиваше към колата си, си мислеше, че както и да се развие случаят Бланчард, не би могъл да се успокои, докато не разбереше какво прави Сара Дювал.
Сара Дювал се чудеше откъде й дойде на ума, че срещата с литературни агенти и редактори може да й помогне да разбере нещо за писмата, получени от Кит Мартин, Джорджия Лестър и поне още трима други писатели на криминални романи.
Петимата представители на литературните среди, които бе поканила на закуска, изслушаха с голям интерес това, което имаше да им каже. След което пуснаха бомбата.
— Получаваме годишно около три хиляди ръкописа, които не сме поръчвали — каза един от тях. — За същия период е възможно да проявим интерес към не повече от трима нови автори. Което означава, че съществуват предостатъчно недоволни кандидат-писатели. Освен това, госпожо главен инспектор, ако прочетете някои от тези ръкописи, ще се убедите, че много често си имаме работа с психически нестабилни личности.
— Непрекъснато получавам писма с обиди и заплахи — подкрепи го един редактор. — Авторите най-често са лица, чиито ръкописи съм отхвърлил, а се е случвало да получавам такива писма и от писатели, които сме престанали да издаваме заради ниски продажби. Хората приемат тези неща като лична обида, защото писането е израз на личността. Но никога не се стига до нещо по-лошо. Изкарват си го на нас, включват ни в списъка на най-ненавижданите от тях хора, казват по нещо лошо за нас в професионалните кръгове и това е.