Azoqf tqkru zpsqa dsumx qefld edqym uzeyk xurqe sauzs fasqf mdpqd. Ftqkx xtmqhq faefm dfeqq uzsit qbmiff qdzif qzuze bufqa rftqp gynet ufbmp pke.
Намерят ли останките на Джорджия Лестър, животът ми ще стане много по-труден. Тогава вече неминуемо ще разберат схемата. Но ще минат още ден-два, докато го признаят официално. Ще се опитат да държат всичко в тайна колкото е възможно по-дълго време, за да не избухне паника.
Затова трябва да се справя със следващата бройка в списъка си много бързо, докато още нищо не подозира. От друга страна, длъжен съм да внимавам и да не действам припряно. Разковничето е търпение. Никога не бива да се вкопчваш в първия удобен случай. Никога не бива да се губи хладнокръвие. Трябва да се изчаква и да се обмисля. Дори когато чакането е особено мъчително.
Да вземем например куриерската униформа. От самото начало ми беше ясно какво ми е необходимо, за да заловя Кит Мартин. Но не знаех как да си го осигуря. Тогава боговете проявиха снизхождение. Една вечер седях в обществената пералня и наблюдавах как дрехите ми се въртят в барабана на машината. Освен мен в помещението имаше само още един мъж. Когато той измъкна от машината влажните си дрехи и ги напъха в центрофугата, за да ги изсуши, веднага забелязах емблемата на куриерската служба „Капитал Сити“ на тъмносиньото яке. Имаше и униформени панталони — същински дар от небесата.
Човекът пусна няколко жетона в машината, погледна си часовника и се отправи към близката кръчма. Почаках няколко минути, после отворих центрофугата и изсипах всичкото му пране в моя сак. Елементарно.
Изчаках, докато собственото ми пране беше готово, поставих го върху неговото, и десет минути по-късно вървях към къщи. Наложи се да скъся малко панталоните, а якето ми стяга в раменете, но това няма значение. Нали няма да нося кой знае колко дълго униформата.
Само колкото да убедя Кит Мартин да отвори, за да си получи колета.
Глава 37
Фиона погледна часовника на стената в кабинета си. Тази сутрин на закуска и двамата бяха много напрегнати, макар да се опитваха да се държат както винаги и да не признават присъствието на вездесъщия страх. Тя бе изтръгнала от Кит обещание да не отваря вратата на непознати, да не излиза сам — дори да се откаже от обедната си разходка по Хампстед Хийт. Виждаше, че той вече започва да се дразни от тези ограничения, но поне можеше да успокои гордостта си, ако си кажеше, че го прави заради Фиона, а не защото го е страх.
Най-лошото от всичко беше, че нямаха представа какво става всъщност. На моменти й се искаше да бе приела по-уравновесено отказа на Стив да предприеме нещо, за да осигури безопасността на Кит. Ако не се бе държала така, щяха да поддържат връзка с него и щяха да знаят как върви разследването. Но Фиона не можеше да му прости нежеланието да рискува в името на приятелството. Затова се налагаше да се справи по някакъв начин с тази необичайна липса на вътрешна информация.
Тя отново погледна часовника. Цялата тази работа беше безсмислена. Нямаше никаква полза от това да седи тук и да бездейства. Докладът, който трябваше да редактира, преди да го предаде за печат, си стоеше непокътнат на екрана и я гледаше с упрек. Беше повече от ясно, че не може да се съсредоточи върху никаква работа тук. Може би щеше да е по-разумно да си вземе работа за в къщи. Не беше възможно да стане нещо с Кит, докато тя е при него.
Взела решение, Фиона стана и отиде да свали сакото си от закачалката. В този момент телефонът иззвъня. Тя устоя на изкушението да се престори, че не го е чула, и вдигна слушалката.
— На телефона Фиона Камерън.
— Доктор Камерън? Обажда се Виктория Грийн от „Дейли Мейл“. Бихте ли ми отделили малко време?
— Съжалявам, заета съм.
— Ако ми позволите само да обясня за какво става дума? — гласът на журналистката беше мек и подкупващ.
— Няма смисъл, тъй като не проявявам интерес. Ако бяхте прегледали информацията за мен, щяхте да видите, че не давам интервюта.
— Но ние не искаме от вас интервю — каза бързо Виктория Грийн. — Искахме да ви поръчаме една статия. Знам, че публикувате статии, защото четох някои ваши материали в „Приложна психология“.
— Вие четете списание „Приложна психология“? — Фиона беше толкова изненадана, че не затвори незабавно телефона.