Заместник-началникът започваше да нервничи. Отговорникът за връзките с обществеността откри един от питомните си журналисти и го подтикна да се намеси.
— Патрик Стейси, „Дейли Експрес“. Къде точно бе открито тялото?
Дювал пое инициативата.
— Открихме останките на госпожа Лестър в изваден от употреба фризер, който от пет седмици бил подготвен за пренасяне в друг месарски склад. Така че, ако някой е забелязал човек, който е ползвал въпросния фризер през последните пет седмици, ще бъдем благодарни да ни уведоми.
Въпросите валяха все по-бързо.
— Има ли заподозрени лица?
— С какви улики разполагате?
— Съпругът й заподозрян ли е?
— Наистина ли съществува такъв сериен убиец?
— Предстои ли арест?
— Прибегнахте ли до услугите на профайлър?
Заместник-началникът се изправи рязко.
— Това е всичко засега, дами и господа. Когато имаме нови данни, ще ви уведомим своевременно.
— Чакайте малко! — извика някой в залата. Брадат мъж, облечен в спортно сако от туид, карирана риза и червена вратовръзка, си проправяше път през тълпата.
Заместник-началникът хвърли поглед към отговорника за връзките с обществеността, който замаха с ръце в знак, че трябва да си тръгват. Полицаят от Дорсет се заизмъква встрани, но Сара Дювал остана неподвижна, вперила поглед в човека, който упорито вървеше напред, без да обръща внимание на протестите на хората, които избутваше от пътя си.
— Защо не им кажете истината? — извика той със зачервено лице. — Защо си затваряте очите, след като всички знаят истината? Сериен убиец наистина съществува и той избива писатели на криминални романи, които са крали негови сюжети.
Междувременно няколко униформени полицаи се опитваха да се доберат до смутителя на реда. Но в залата цареше пълен хаос, защото всички журналисти се опитваха да чуят и разберат какво точно става. Шумотевицата се усили, но гласът на мъжа със спортното сако все още се чуваше.
— Откъде знам ли? — крещеше той с все сили. — Знам, защото аз съм убиецът. Аз ги убих. Убих Дрю Шанд, Джейн Елиъс и Джорджия Лестър. Те откраднаха моите сюжети и трябваше да си платят!
Дювал скочи, промуши се покрай шефа си и се гмурна в блъсканицата. Успя да си пробие със зъби и нокти път през възбудената тълпа и да се добере до плячката си. През ум не й мина да спре, за да се извини на фотографа, на когото заби лакът в ребрата, или на радиорепортера, който отнесе един удар по челюстта. Човекът със сакото от туид беше успял да се освободи от притисналите го от всички страни хора и разхвърляше листове хартия над главите на множеството. Листата трепкаха над хората като прилепи албиноси, стреснати от светлината. Журналистите продължаваха да се тъпчат и да се блъскат, други крещяха всевъзможни въпроси към мъжа в спортното сако, който се хилеше с безумната усмивка на фигура от средновековен водоливник.
Двама униформени полицаи го сграбчиха точно когато Сара Дювал успя да се измъкне през предния ред журналисти. Задъхана, със скъсано на рамото сако, тя застана пред непознатия.
— Махнете го веднага от тук — нареди тя. — В ареста. Веднага!
Докато полицаите отвеждаха човека, се надигна вой от протести. Дювал не пропусна да отбележи, че той не се съпротивляваше. Тя стоеше сама в кръга, оформил се насред тълпата и изпращаше с поглед полицаите и арестувания, докато напуснаха залата. Постепенно осъзна, че заместник-началникът крещи нещо в микрофона.
— Дами и господа, пресконференцията приключи. Моля, напуснете сградата. Повтарям, моля да напуснете сградата.
Сара си каза, че със същия успех можеше да пее откъси от популярни песни. Всъщност може би така биха му обърнали повече внимание.
Без да обръща внимание на въпросите, с които я обстрелваха журналистите, тя взе един от смачканите листове и започна отново да си проправя път през възмутените и разочаровани журналисти, без да отвори уста. Стигна до платформата и махна с ръка, което можеше да се разбере като сигнал за оттегляне. Беше очевидно, че полицаят от Дорсет би предпочел да е навсякъде другаде, само не и тук, а шефът беше вбесен. Докато се измъкваха от залата, Сара прегледа набързо напечатания на листа текст.
Авторът, някой си Чарлз Редфорд, твърдеше, че той е убиецът на Дрю Шанд, Джейн Елиъс и Джорджия Лестър. В стил, който смущаващо силно напомняше на анонимните писма, Редфорд обявяваше, че покойните писатели понесли заслуженото си наказание, задето крадели негови идеи и правели всичко възможно да попречат на издаването на негови произведения. Бил изпратил на всички тях свои ръкописи и прилагал всеки път писмо с молба да се застъпят за него пред своите издатели. Но те не само не обърнали внимание на молбите му, но сипали сол в раната, като се възползвали от негови идеи и ги прилагали в своите книги. Заговорът, описан в листовката, беше порядъчно налудничав и можеше да направи впечатление на всеки сериозен параноик, но като мотив за убийства й се стори малко неубедителен. И все пак, никога нямаше да престане да се чуди колко малко бе необходимо понякога, за да се превърне един кротък маниак в психопат с хомицидна мания. Несъмнено Фиона Камерън знаеше научния термин за този процес.