В служебното помещение, когато успяха да се изолират от хаоса навън, заместник-началникът поклати глава.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита той. — Как е успял да влезе тук този луд?
Дювал смъкна сакото си и се зае да оглежда щетите. Шефът да си се оправя с отговорника за медиите — това поне можеше да си спести.
— Трябва да е представил някаква журналистическа карта — мънкаше специалистът. — В противен случай никой не би го пуснал.
Шефът махна с ръка, сякаш пропъждаше досадна оса.
— Както и да е. Но кой е той все пак?
Дювал вдигна поглед от скъсаното си сако и проговори.
— Според тази листовка, която вече е притежание на световните медии, името му е Чарлз Редфорд и е пишман писател на криминални романи, убеден, че жертвите на убийствата са му крали сюжетите.
— Дали е вярно? — попита объркано шефът.
— Точно това смятам да проверя. Казах им да го откарат право в ареста. Ще цитирам подозрение в убийство като основание за арест, и ще видя какво ще предприема после.
— Наистина ли трябва да го арестуваме на този етап? Може просто да си изгубим времето — прави впечатление на човек, който се чуди как да привлече внимание към себе си.
Дювал си каза, че шефът явно отдавна не е вършил полицейска работа, без да обръща внимание откъде духа вятърът в политиката.
— Искам по този случай да се работи безупречно, сър. Ако той наистина е убиецът, няма да допусна и минимална възможност обвинението да пропадне в съдебната зала заради някое отклонение в процедурата. Искам го в ареста, защитен от адвокат и всяка дума, която се каже от него и пред него, да се записва.
За нейно учудване криминалистът от Дорсет се намеси в защита на това, което бе казала.
— Мисля, че главен инспектор Дювал е права — каза той. Грубоватият провинциален изговор придаваше учудваща авторитетност на басовия му глас. — На нейно място аз бих постъпил по същия начин. Освен това ще ви бъда много задължен, ако разрешите да присъствам на разпита.
— Съмнявам се, че мога да уредя такова нещо — каза колебливо заместник-началникът. — Въпрос на юрисдикция, нали разбирате.
— Имаме една стая за разпити със съседно помещение за наблюдатели — припомни му Дювал. — Не виждам какъв проблем може да има, ако колегата се възползва от тази възможност. Струва ми се, че това би било в интерес на следствието, сър. Два чифта очи и уши вършат повече работа.
Нито за миг не допускаше, че провинциалното ченге може да забележи нещо повече от нея, но съзнаваше, че трябва да разчита на неговото сътрудничество, за да изградят стабилно обвинение. Затова смяташе за разумно да поддържа добри отношения с ръководителя на дорсетската част на следствието.
— Така да е — заместник-началникът я дръпна настрани и добави по-тихо. — Но всичко спира дотук, Дювал. Случаят си е наш.
„Може и да не е, ако я е убил в Дорсет“, каза си тя. Но ако имаше възможност нечие име да се покрие със слава при това разследване, тя бе твърдо решена то да е нейното. Арестуваният бе признал престъплението на територията на нейния участък. Щеше да направи всичко по силите си, за да остане случаят неин.
— Отивам в ареста — каза тя.
Двамата мъже я проследиха с очи, докато излизаше от стаята, метнала скъсаното си сако на рамо.
— Бог да му е на помощ, ако се окаже, че само й губи времето — отбеляза човекът от Дорсет.
— Не виждам как може да разберем дали е така — каза заместник-началникът.
— Какво искате да кажете?
— Ами как обикновено разбираме, че си имаме работа с фалшиво признание? Залавяме ги, като проверяваме дали знаят подробности, които не са огласявани публично. Само че убиецът, с който си имаме работа, е планирал работата си по предварително публикувани текстове. Сигурно ще знае всички подробности, независимо от това дали ги е убил или не.