Полицаят от Дорсет си пое рязко дъх.
— Мамка му!
— Не съм убеден, че главен инспектор Дювал има това предвид — каза шефът и изду устни в надменна гримаса.
Фиона затвори очи, за да не вижда текста на екрана пред себе си. Не искаше да вижда потвърждението на най-лошите си опасения. Най-сетне се насили да препрочете думите на Кит. Не беше време да угажда на слабостите си. Той имаше нужда от подкрепата й, а не да я гледа свита в ъгъла и хленчеща като подплашен заек. Тя се овладя. Трябваше да му отговори.
От: Фиона Камерън <fcameron@psych.ulon.ac.uk>
До: Кит Мартин <KMWriter@trashnet.com>
Отн. От лошо по-лошо
Скъпи Кит,
Безкрайно ми е мъчно за Джорджия. Знам, че страдаш, любов моя, и бих искала да мога да облекча болката ти. Опасявам се, че тъкмо в този случай от мен няма да има нужда, дори главен инспектор Дювал да пожелае да ме привлече като консултант. За всеки, който има поне малко ум в главата си, вече е ясно, че случаите не може да не са свързани — а пък ти знаеш, че моята работа не е да търся аргументи от рода на „страдаше до късно от нощно напикаване и измъчваше котката на съседите“.
С какво бих могла да им помогна? Нищо повече от обикновен здрав разум.
И като стана дума за това, скъпи, ти наистина трябва да се грижиш извънредно много за безопасността си. Ще се върна по обичайното време или дори по-рано, стига да успея.
Глава 42
Чарлз Кевъндиш Редфорд отказваше категорично услугите на адвокат. Твърдеше, че разбира от право повече от средностатистическия служебен защитник, и че е в състояние да се справи с всеки полицейски разпит, без да има нужда някой да му държи ръката.
Решението му устройваше Дювал. Тя знаеше, че всеки служебен защитник, дори най-зеленият новак, още от самото начало ще препоръча на Редфорд да не си отваря устата. Но след като арестуваният предпочиташе да се самообвинява, главен инспектор Дювал нямаше да му се противопоставя. Отсъствието на адвокат означаваше просто по-малко прекъсвания на естествения ход на разпита. А поне едно нещо й бе станало ясно междувременно — Редфорд беше човек, който много настоява да бъде изслушан. Налагаше й се да го прекъсва, докато сержантът му задаваше стандартните въпроси в предварителния арест — боеше се, че той ще изтърси всичко наведнъж и после, когато започнеше официалният разпит, няма да може да измъкне от него нищо.
Веднага след като формалностите по ареста бяха изпълнени, Дювал изпрати екип да претърси дома му. На друга група полицаи бе възложено да намерят абсолютно всичко, което би могло да се знае за житието на Чарлз Редфорд, самопровъзгласил се за непубликуван писател. После се скри в кабинета си за десет минути. Остави скъсаното си сако в шкафчето за дрехи и го смени с тънкото черно сако, което държеше тук за всеки случай. Пръсна малко от любимия си парфюм във въздуха и мина през облачето, наслаждавайки се на уханието и докосването на хладните пръски по кожата си. После взе молив и бележник и започна да записва основните точки, които я интересуваха.
Най-сетне, около час след бъркотията, избухнала в залата за пресконференции, тя се озова лице в лице с направилия самопризнание сериен убиец. Двамата седяха от двете страни на маса с пластмасово покритие. Помещението беше потискащо малко. Голямото огледало на едната стена като че ли намаляваше още повече пространството, вместо да го увеличава. Към стандартната гама от застояли миризми на пот, цигарен дим и страх се примесваше ароматът на „Версаче Ред Джийнс“. Редфорд дори не сбръчка нос — очевидно нямаше общи черти с Ханибал Лектър.
— Най-сетне — посрещна я той нетърпеливо. — Хайде, включете касетофона.
Сержантът включи два касетофона и изрецитира за протокола датата, часа и имената на присъстващите. Не спомена името на следователя от Дорсет, който наблюдаваше развитието зад събитията иззад огледалото и следеше разговора с помощта на слушалки.
Дювал се зае да оглежда Редфорд. Среден ръст, нито слаб, нито пълен. Косата и брадата му бяха спретнато подстригани, тенът му се отличаваше с болезнената бледност на човек, който рядко излиза на открито. Хлътналите му очи гледаха бдително. Бяха сиво-сини, но доста тъмни на цвят. Сакото от туид създаваше впечатлението, че е било доста скъпо, когато е било купено, но че е купено отдавна. Стоеше му толкова добре, сякаш бе шито за него, но това не означаваше нищо — можеше да е успял да намери нещо подходящо в някой от магазините за дрехи втора употреба, които никнеха на всяка крачка напоследък. Яката на карираната му риза беше малко излиняла. Той сплиташе и разплиташе постоянно дългите си пръсти. Общото впечатление, което създаваше, бе на изискана бедност, прикриваща дълбока емоционалност.