Редфорд се облегна на стола си и опря върховете на пръстите си един в друг с маниера на снизходително настроен учен.
— Знаех, че тя има вила в Дорсет — поде той със замах.
— Как разбрахте? — парира веднага Дювал. Нямаше намерение да го остави да се наслаждава на разказа си.
— Миналата година в списание „Хелоу!“ излезе голям материал за вилата. Имаше външни и вътрешни снимки. В статията пишеше, че вилата се намира на седем мили от Лайм Риджис. Не беше толкова трудно за намиране. Успях да открия вилата и започнах да съставям план. Проверих точно каква е програмата й…
— Как успяхте? — попита Дювал.
— Публикувана е в уебсайта й. Цитирани са всички нейни публични изяви. Знаех, че обикновено отива в Дорсет за уикенда, и тъй като бях прочел програмата й в Лондон, можех да преценя кога горе-долу би трябвало да се върне. Трябва ли постоянно да ме прекъсвате? — попита той капризно.
— Предполагах, че въпросите ми ще ви зарадват — отвърна спокойно Дювал. — Твърдите, че искате да ви повярвам. Трябва да сте ми благодарен, че се опитвам да потвърдя вашата версия с всички тези подробности.
Очите му проблеснаха гневно.
— Имате се за много умна, така ли? Но няма да се справите с мен. Аз ги убих и ще ви се наложи да повдигнете срещу мен обвинение в убийството на Джорджия Лестър.
— Или във възпрепятстване на правосъдието, господин Редфорд. И, така, вие започнахте да следите Джорджия. Ама че жалко занимание е това. Как успяхте да я отвлечете?
Един час по-късно Сара Дювал излезе от стаята за разпити. Чувстваше се уморена и ядосана. Въпреки че непрекъснато го обсипваше с въпроси, не успя да изтръгне от него нито един факт, който да не е бил публикуван някъде или да не може да е бил измъкнат при внимателен прочит на съответния текст в романа на Джорджия Лестър. Тя влезе в съседното помещение, където седеше следователят от Дорсет с бележник на коленете.
— Какво ще кажете? — попита тя.
Той вдигна очи от бележника и направи гримаса.
— Мисля, че ви трябва малко по-конкретна основа на търсенето — факти, които никога не са били обществено достояние. Нищо от това, което Редфорд каза дотук, не може да затрудни един опитен адвокат. Той иска да се погрее на славата си в съда, но не иска да бъде осъден — така поне мисля аз. И е убеден, че е по-умен от вас.
Тя се облегна на стената и скръсти ръце пред гърдите си.
— И точно това може да се окаже слабото му място. Когато прочетох онази листовка, ми направи впечатление приликата в стила между нея и онези анонимни писма, които са получавали някои от писателите. Струва ми се, че ако намеря достатъчно добър експерт, мога да докажа, че той е авторът на писмата — независимо от това дали ще открием оригиналите в компютъра му или не. Ако пък успеем да свържем писмата с убийствата, това би било нашият шанс. Но ще ни е много трудно да закрепим обвинението.
— Наистина ли мислите, че той е убиецът?
Дювал се отблъсна от стената и пристъпи към огледалото. Редфорд гледаше към тях, като че ли можеше да ги види. На лицето му бе изписана самодоволна усмивка.
— Постоянно си задавам този въпрос.
Колегата й почука с химикалката върху бележника си.
— Знаете ли, като прочетох тази листовка, си казах, че той сигурно е готов на всичко, само и само някой да издаде книгите му.
Дювал въздъхна. Същото предположение тормозеше и нея.
— Мислите ли, че би стигнал до убийство?
— Мисля, че със сигурност би признал, че е извършил убийство. — Той поклати глава. — Едно ще ви кажа, госпожо главен инспектор. Няма да се натискам да ви отнема този случай.
Фиона откри Кит в дневната, легнал на дивана. На пода до него имаше бутилка червено вино, от което бе останало много малко. Още малко вино имаше и на дъното на чашата, която крепеше на гърдите си. По телевизията се въртеше австралийски сапунен сериал. Очите му бяха насочени към екрана, но Фиона бе убедена, че той не следи действието.
— Ще донеса още една бутилка — каза тя.