Той я изгледа предизвикателно, издал брадичка напред.
Фиона зарови ядосано пръсти в косата си.
— Не искам да те оставям тук сам, тъкмо защото си разстроен. Не мога да ти бъда никаква опора, когато съм на четиристотин мили от тук.
Двамата продължаваха да се измерват с погледи, всеки решен да не отстъпва пред другия. Накрая Кит поклати глава.
— Не мога да дойда. Искам да си стоя тук, в какавидата си. Тук ми е мястото. Приятелите ми са тук. Трябва да се съберем и да пийнем в памет на Джорджия. Така е редно. Трябва да я изпратим, Фиона. Длъжен съм да бъда тук — той й протегна ръка и я изгледа умолително. — Опитай се да ме разбереш.
— Съгласна съм — предаде се Фиона. — Мислех не само за теб, но и за себе си. Толкова много се страхувам за теб, че ми се иска да си все около мен, докато свикна с мисълта, че всичко е наред.
Размениха си примирени усмивки. И двамата съзнаваха, че работата им е навлязла непоправимо в личния им живот.
— Колко време ще отсъстваш? — попита Кит.
— Не знам точно. Сигурно оттам ще продължа направо за Дъблин, за да видя и ирландския случай. Утре е петък. Надявам се в неделя да съм в Ирландия, значи в понеделник би трябвало да се прибера. Не мога да отсъствам повече, без да си проваля лекциите.
— В такъв случай ще сготвя нещо специално в понеделник — каза Кит. — Ще си направим романтична вечеря. Ще изключим телефона и звънеца и ще си припомним убийственото привличане, което изпитваме един към друг.
Фиона се засмя.
— Трябва ли да чакаме до понеделник?
Когато Фиона слезе от самолета, валеше ситен дъждец. Ниски сиви облаци бяха скрили гърбовете на Пентландските и Окилските възвишения. Дъждът придаваше еднакъв сивкав блясък и на пейзажа, и на сградите. Денят беше започнал зле и нямаше изгледи за подобрение. Беше потънала в мисли за Джорджия, когато взе лаптопа, за да го пъхне в куфарчето. Лаптопът се изплъзна от пръстите й и падна с трясък на пода. Кутията се разцепи и екранът изскочи.
— Майната му! — избухна тя яростно. Нямаше никакво време за губене. Фиона бръкна в чекмеджето и извади всички дискове и дискети, които щяха да са й необходими, за да инсталира програмата си другаде. Набута ги в куфарчето и изтича надолу по стълбите.
Кит вдигна поглед от сутрешния вестник и попита:
— Какво се е случило?
— Току-що си изпуснах лаптопа — изръмжа тя. — Просто не ми се вярва. Ще ми дадеш ли твоя за Единбърг?
Той се върна само след минути. Затваряше ципа на куфарчето на своя лаптоп, далеч по-спокоен, отколкото би била тя в подобни обстоятелства. Очевидно събитията от последните дни я бяха изнервили жестоко, след като можеше да се разстрои толкова от такъв незначителен инцидент.
Поне имаше на какво да работи. Беше включила лаптопа на Кит още в самолета, за да въведе сравненията между писмата и листовката на Редфорд. За нея нямаше никакво съмнение, че всички текстове са писани от един човек. Не можеше и да изключи възможността авторът на писмата до такава степен да се е ожесточил от предполагаемата неправда, че да е преминал към действия. Ако се наложеше, би казала същото и пред съда.
Тя тръгна забързано от малкия самолет по мократа писта към сградата на летището. Когато влезе, изтръска капчиците, които блещукаха по косата й, озърна се и тръгна по коридора към изхода. Пътят до залата за пристигащите полети й се стори безкраен — нескончаеми коридори, които завиваха, пресичаха се и сякаш се връщаха назад, лабиринт, с който лабораторни плъхове биха се справили по-добре от щуращите се насам-натам пътници.
Най-сетне се озова в централната зала на летището. Озърна се из блъсканицата и видя някакъв мъж с табела, на която пишеше „Камерън“. Човекът беше тъмнокос, слаб, но жилав и напомняше по нещо на хрътка. Съвършено изгладеният костюм висеше на раменете му като на закачалка. Така, както потропваше нервно с крак и се озърташе из залата, приличаше по-скоро на гангстер, който посреща поръчания наемен убиец, отколкото на полицай. Фиона отиде при него, пусна сака си на земята и го побутна по лакътя.
— Аз съм Фиона Камерън — каза тя. — Мен ли чакате?
Човекът кимна рязко.
— Точно така. — Той сгъна картонената табела, пъхна я в джоба си, и протегна ръка. — Мъри, сержант от криминалната полиция. Дъглас Мъри. Приятно ми е да се запознаем. — Той разтърси силно ръката й. — Колата е отвън.