Мъри пусна ръката й и тръгна напред.
Фиона нагласи дръжката на лаптопа на рамото си, взе сака и го последва. Отвън чакаше лимузина. Мъри махна на пазача, който следеше да не спират коли пред входа, заобиколи и отвори предната врата. Фиона отвори задната, остави лаптопа и сака, и седна отпред до него. Мъри бе запалил вече двигателя.
— Шефът моли за извинение. Изскочи му някакво заседание, от което нямаше как да се измъкне. Аз ще ви закарам до централата „Сейнт Ленърдс“, откъдето се води разследването по случая. Там ще се видите и с шефа. Става ли?
— Искам да мина преди това през хотела — каза категорично Фиона. — Само да си взема ключа и да оставя багажа. Нямам намерение да влача сака си цял ден — допълни тя подчертано.
— Ами да, наистина. Запазили сме ви стая в „Чанингс“, затуй отклонението ще е съвсем малко — каза той самодоволно, като че ли този прозорлив план беше достатъчно постижение за днешния ден.
Отклониха се от околовръстния път, минаха край сградата на казино „Стакис“, строена в стил „ар деко“14, прекосиха зелените площи и се озоваха на Куийнсфери Роуд. Фиона гледаше минаващите край тях коли, без да забелязва нищо около себе си. Мислите й бяха заети изцяло с Кит. Сигурно вече седеше на бюрото си и пишеше. Беше заредил уредбата с всички най-слушани напоследък групи, но сред дисковете със сигурност имаше REM и „Рейдио хед“, може би „Дъ Фол“, или „Маникс“. Сигурно прекъсваше от време на време писането и се заглеждаше през прозореца. Беше преценил, че работата е най-доброто средство да пропъжда спомените и страховете. А сега Фиона трябваше на свой ред да пропъди страховете си за него и да се съсредоточи върху това, за което бе дошла дотук.
Самостоятелните къщички отстъпиха пред редици елегантни викториански сгради с фасади от жълтеникав пясъчник, някогашни семейни жилища, сега разделени на апартаменти с прекалено големи прозорци и високи тавани, трудни за отопляване. Завиха рязко наляво и колата затрополи по улица, настлана с гранитни павета, после взеха още един завой.
— Пристигнахме — обяви Мъри и закова колата пред висока сграда с покрит вход. От двете страни на входа имаше украсени с орнаменти улични фенери.
— Аз ще почакам тук — каза сержантът. Фиона не се учуди особено.
Елегантният интериор отговаряше на красивата фасада на хотела. Тя се обади на рецепцията, където й дадоха ключа, после тръгна подир едно момче нагоре по виещото се стълбище. Стаята й беше на първия етаж. Прозорците гледаха към градината, която разделяше улицата на две. В далечината, през завесата на дъжда, се виждаше устието на река Форт, подобно на стоманеносива лента. Отляво се извисяваше грамадата на мрачна готическа постройка с две кули от двете страни.
— Каква е тази постройка? — попита Фиона пиколото.
— Колежът „Фетс“, където е учил Тони Блеър — отвърна момчето.
Фиона си каза, че това, разбира се, обяснява много неща.
Разопакова багажа си и заслиза надолу. След десет минути бяха прекосили Новия град, построен изцяло в джорджиански стил, слязоха надолу, минаха през Каугейт и тръгнаха нагоре по „Плезънс“. Спряха пред висока, модерна сграда, където се намираше централата на полицията на Граничните земи и Лодиан. Фиона влезе след Мъри. Двамата тръгнаха по един коридор, а когато спряха, той отвори вратата пред нея със замах и обяви:
— Ще кажа на шефа, че сте пристигнали. Ще работите тук, така че настанявайте се.
Той се упъти към вратата и Фиона реши, че е време да напомни за положението си.
— Ще бъде много мило, ако ми донесете кафе — каза тя, без да се усмихва.
— Разбира се. Мляко, захар?
— С мляко, без захар, моля.
Той се завъртя и тръгна толкова бързо, че полите на сакото се развяха около слабата му фигура. Фиона се огледа. Макар и малка, стаичката беше учудващо приятно обзаведена. Имаше маса от светло дърво и въртящ се стол. До едната стена бяха поставени два стандартни тапицирани стола, имаше ниска масичка с телефон, кана с вода и две чисти чаши. И най-важното — имаше прозорец.
Долу се виждаше паркинга и по-нататък, над покривите на къщите, част от Солсбъри Краг. Високият, скалист хълм се зеленееше през пелената на дъжда.
Фиона остави лаптопа на масата и запълзя на колене, за да намери контакта на телефона. Тъкмо включваше адаптора, когато вратата се отвори. Фиона видя пред себе си два крака, доста пълни, опънали застрашително крачолите на панталоните. Тя се облегна назад, за да види и лицето на мъжа, застанал пред масата. Когато го видя, нещо трепна в паметта й. В съзнанието й започна да се оформя бавно някаква картина, като образ на фотографска хартия, потопена в проявител. Мъжът беше набит, с удивително червена коса и луничаво лице, зачервено от крайбрежните ветрове. Бледосините му очи бяха обрамчени с необичайно тъмни мигли. Имаше чип нос и малка херувимска устица. Александър Галоуей, сержант от криминалната полиция на графство Файф. Такава бе поне титлата му преди дванайсет години. Фиона като че ли се озова обратно в миналото, в онази мрачна кръчма край „Сейнт Андрюс“, където се бяха срещнали, за да поговорят на спокойствие за убийството на Лесли. Първоначално случаят не бе възложен на него, но когато шест месеца по-късно престъпникът не бе открит и се наложи преразглеждане, натовариха с това него. За съжаление не можа да й каже нищо ново.
14
Стил в приложните изкуства и архитектурата, утвърдил се през 20-те години на XX век. — Бел.прев.