— Благодаря. Като гледам папките, ще съм заета до края на работния ден — каза Фиона. — Вероятно ще мога да тръгна оттук чак в късния следобед, но ще ви се обадя, щом видя светлина в края на тунела.
Когато остана сама, тя зареди своята програма на лаптопа на Кит. Преди да започне да работи, му прати един мейл, за да му съобщи, че е пристигнала. После провери дали е включен мобилният й телефон и се захвана с папките. Не работеше за първи път с полицейски досиета, и въпреки че не прескачаше нищо, знаеше кое да прехвърли набързо и върху кое да се съсредоточи.
Търсеше фактори, които да се появяват при трите убийства — незначителни сами по себе си, но които биха я навели на определено заключение, взети заедно. Фиона подозираше, че тъкмо в този случай надали би могла да стори много повече от всеки интелигентен полицай. Ползата на полицията от нейната консултантска работа беше, че тя щеше да даде показания като независим свидетел, признат експерт в дефинирането на серийни престъпления.
Този път имаше откъде да започне анализа си. Беше ясно, че всяко убийство копира епизод от книга, писана от жертвата. Арестът, направен от ирландската полиция, бе отклонил вниманието от този факт, но Дювал й бе съобщила, че ирландците ще преразгледат решението си в светлината на самопризнанието, направено от Редфорд. Нямаше съмнение, че арестуваният първоначално Ригън щеше да бъде освободен.
Ясно беше също, че всяка от жертвите е била следена. Едно от нещата, които Фиона трябваше да провери тези дни, бе каква част от ежедневието на жертвите е била обществено достояние. Ако имаше късмет, част от този материал можеше да е въведен в досиетата на убийствата. Разбира се, през това време полицаите щяха да търсят нови свидетели, тъй като вече имаха снимка на нов заподозрян.
Задачата на Фиона бе по-сложна. Но сега поне можеше да избира собствено темпо на работа. Най-вероятно бе Сара Дювал да е права. Този път не ги заплашваше тиктакането на адска машина. Убиецът нямаше да нанесе нов удар.
Глава 45
Следовател Джоан Гиб вървеше към кабинета на Стив Престън с такава пружинираща походка, като че ли не бе прекарала часове, сгърбена пред компютъра, заета да проверява всяко име в общинския регистър на Кентиш Таун и Тъфнел Парк за евентуално досие в полицията.
Беше станала почти кривогледа от умора и едва не плачеше от безсилен гняв, когато телефонът иззвъня. Предния ден бе опитала да получи сведения от архива на полицейския участък, който обслужваше идентифицираната от Тери зона. Само че полицаят, който се занимаваше с картотеката, беше в отпуска и щеше да се върне чак в понеделник. Джоан имаше чувството, че това е последният удар, но продължи да се рови упорито с отчаяната надежда, че може да се натъкне на нещо.
Тогава, беше към обяд, звънна телефонът. Отговорникът на картотеката, Дарън Уотсън, бе минал случайно през участъка и бе видял известието от Джоан, на което пишело „Спешно!“. На края на физическата си издръжливост и изгубила всяка надежда, Джоан бе описала все пак какво търси.
— Готово — бе отговорил Дарън. — Отсега се сещам за двама подходящи. Искате ли да дойдете и да огледаме заедно положението?
— Сега ли? — Джоан не можеше да повярва на късмета си. Опитът й говореше, че нито един полицай в почивка не би се оставил доброволно да го завлекат пак на работа.
— Сега. Току-що се прибрахме с половинката от почивка в Корнуол, и честно казано, всеки повод да отсъствам от къщи през следващите няколко часа е добре дошъл. Тръгвайте веднага и ще видим какво можем да открием.
Не беше нужно да я канят два пъти. Тя хукна надолу към колата си и предизвика справедливото възмущение на няколко участници в движението по пътя към Северен Лондон, където Дарън Уотсън може би я чакаше с отговора на молитвите й. Във всеки участък имаше хора като него, които отговаряха за неофициалния архив. Освен че поддържаха картотека, в която фигурираха имена и данни на всеки престъпник в района, заедно с подробности за престъпления и присъди, такива служители, ако работеха съвестно, събираха и всякаква допълнителна информация — имена на хора, с които е работил престъпникът, недоказани подозрения, дори клюки. Съществуваха сериозни причини голяма част от събираните от тях данни да не бъдат въвеждани в компютър. Картонът от картотеката винаги можеше да бъде прибран някъде, ако се налагаше, докато дори изтрити файлове в компютъра оставяха следи. Добрият отговорник по информацията в един участък трябваше да има универсални познания и да е в състояние да се прави, че не разполага с голяма част от тях. Джоан се надяваше да попадне именно на такъв човек.