После си спомни за Тери и се поправи мислено.
Сега всичко беше наред. Нямаше значение, че микробусът, който бе наел с една от многото си фалшиви шофьорски книжки, нямаше емблема; много куриерски фирми ползваха обикновени бели микробуси, когато целият им автомобилен парк беше ангажиран. Освен това ролята на белия микробус беше минимална, по-скоро изпълняваше функциите на декор. Основното превозно средство, джипът „Тойота“, беше паркиран вече в тясната уличка, която минаваше точно зад една редица къщи. В една от тях живееше човекът, който му трябваше.
От тук нататък му бе необходимо само търпение. Беше минал няколко пъти с колата пред въпросната къща. Нямаше никакви изненади. Ако обектът бе имал намерение да си осигури допълнителна охрана, то се бе изпарило заради фантасмагориите на вчерашната пресконференция. Снощи, когато включи телевизора, не можа да повярва на невероятния си късмет. Тъкмо бе решил, че сега вече нещата ще станат по-трудни, и полицията се хвана на въдицата на някакъв самозванец. Сега вече никой нямаше да очаква нов удар, най-малко пък следващата жертва.
Всичко беше наред. Дори времето работеше в негова полза. Следобедът беше мрачен и дъждовен, улиците бяха пусти, а и видимостта бе лоша. Завъртя ключа и запали двигателя.
Каквото и да става, тръгвам.
Кит се взираше в екрана, без да вижда думите. Не бе забелязал колко много време бе минало, потънал в скръб по мъртвата си приятелка. Джорджия бе постоянно в мислите му, като че ли в мозъка му се въртяха филми с нейно участие. Припомняше си жестовете й, израза на лицето й, начина, по който се смееше. Големи откъси от разговорите им се оказваха съхранени в паметта му и думите й вибрираха в главата му. Толкова пъти бяха седели до късно в хотелските барове и бяха разговаряли за работата си, за колегите, за издателския бизнес, но постепенно преминаваха и на по-лични теми. Тя говореше с нежност за Антъни и със сладострастен тон за любовниците си. Той бе разказал на Джорджия цялата история на влюбването си във Фиона и до самата й смърт продължаваше да споделя с нея много повече подробности за връзката си, отколкото с когото и да било друг.
Не че бяха постоянно заедно. Минаваха седмици, без да се видят, но приятелството им беше такова, че не се влияеше от прекъсвания. Тя вече започваше да му липсва — измъчваше го тъпа болка, подобна на глад. Искаше му се Фиона да не бе заминавала. Тя разбираше какво е да загубиш близък човек, можеше да му бъде водач из непознатите земи на скръбта.
Той тръсна глава като куче, раздразнено от муха, и отвори пощенската си кутия. Намери съобщението на Фиона и го прочете. Думи от разстояние — но все пак и те помагаха.
Кит хвърли поглед към часовника и установи с учудване, че времето е напреднало. След половин час щеше да пристигне следователят от полицията на централен Лондон, за да вземе показанията му. Не че Кит имаше кой знае какво за казване. Смътният му спомен, че е получавал някакъв ръкопис от Редфорд, надали щеше да им помогне особено. Зачуди се дали Редфорд е изпращал свои ръкописи и на Джорджия. Ако беше така, фактът неминуемо бе записан някъде. За разлика от Кит, Джорджия бе назначила секретарка на половин работно време, която се занимаваше с кореспонденцията й. Някъде несъмнено се съхраняваше копие на писмото, с което задължително би трябвало да е съпроводен ръкописът при връщането му.
Изскърцването на градинската врата прекъсна мислите му. Той погледна през прозореца. По пътеката вървеше куриер, залитащ под тежестта на голяма картонена кутия — от онези, в които му изпращаха авторските екземпляри на новоиздадени книги. Върху кутията беше закрепен отворен бележник.
Кит стана и тръгна към антрето. Беше отворил вратата още преди куриерът да успее да позвъни.
— Колет за Мартин — каза човекът, надничащ над ръба на кутията.
Кит протегна ръце, за да поеме колета. Беше тежък, точно както бе очаквал, и той отстъпи малко, за да може да се обърне и да го остави на пода от вътрешната страна на вратата. С ъгълчето на окото си забеляза някакво движение. Почти се беше обърнал, но куриерът вече бе замахнал и нанасяше ожесточен удар. Кит видя, че ще го удари и понечи да вдигне ръка, за да се предпази. Но в мига, когато усети удара, разбра, че е закъснял. Болката избухна в бели и червени светлини пред очите му. После всичко стана черно.