Сега бе дошъл ред на Ричардс да насочва разговора, и тя бе предприела необходимото. Казала, че има достатъчен сексуален опит, но бързо се отегчавала от мъжете, с които имала връзки в миналото.
— Бяха толкова предсказуеми, поведението им беше толкова традиционно — оплакала се тя. — Бях решила следващия път да приема връзка само с човек с въображение, който би ми доставил нови преживявания.
Блейк незабавно я попитал какво точно има предвид, и пак съгласно инструкциите, Ричардс започнала да усуква, и казала, че не може да говори за такива неща насред Риджънтс Парк. Обяснила, че следващата седмица заминава на семинар в Манчестър, и че ще му пише за фантазиите си.
— Тук се притеснявам — казала тя. — По-лесно ми е да го напиша. Ако се почувстваш шокиран или отвратен, поне няма да видя лицето ти, нали?
Блейк явно се забавлявал от тази смесица от тенденциозни намеци и смут.
— Хващам се на бас, че нищо от това, което ще ми кажеш, няма да ме смути — отвърнал той. — Обещавам ти, Айлийн, ще ти осигуря много нови преживявания. Ще отговоря на изискванията ти. Само ми напиши това писмо довечера, за да го получа още в неделя сутринта, и аз ти гарантирам, че едва ще дочакаш да се прибереш обратно в Лондон.
Фиона малко се съмняваше. Тъй или иначе, нямаше време да провери дали съмненията й са оправдани. Кит бе прибрал лаптопа си, знакът „Закопчайте предпазните колани“ бе светнал, екипажът заемаше местата си за приземяване. Майор Берокал щеше да ги чака, щеше да я очаква и нова работа, по която можеше да даде полезни напътствия, а не нещо, вече оплескано от нейния предшественик.
Засега темата за перверзните фантазии, които си бяха обменяли Ерин Ричардс и Френсиз Блейк, трябваше да почака.
Глава 6
Майор Салвадор Берокал не ги чакаше в салона за пристигащи пътници. Той стоеше, потрепвайки нетърпеливо, до самата врата на самолета, когато тя се отвори. Очевидно бе изпратил съобщение, така че щом се приземиха, един от стюардите отиде при Фиона и я покани да мине напред, за да слезе преди останалите пътници. Кит ги последва, дари стюардесата с най-чаровната си усмивка и поясни:
— Пътуваме заедно.
Първото впечатление на Фиона от испанския полицай бе, че този човек разполага с невероятна енергия, която удържа с усилие. Беше среден на ръст, строен, със светла кожа, тъмносините му очи не бяха нито минута в покой. Тъмносивият му костюм сякаш бе гладен рано тази сутрин, черните му обувки блестяха като стъкло. Костюмът и обувките контрастираха странно с доста дългата му, къдрава и непокорна черна коса. Той я поздрави с отсечено кимване и каза:
— Благодаря, че дойдохте, докторе.
— Благодаря за посрещането. Майоре, това е приятелят ми Кит Мартин. Струва ми се, споменах, че той ще пътува с мен?
Кит му протегна ръка.
— Радвам се да се запознаем. Не се безпокойте, няма да преча на работата ви.
Берокал само кимна.
— Колата ни чака, доктор Камерън — обърна се той към Фиона и пое лаптопа и чантата й. — Сеньор Мартин, ако бъдете така добър да изчакате багажа, там ще бъде един от моите подчинени, който ще ви откара до хотела ви в Толедо. — Извади от джоба на сакото си визитна картичка и му я подаде. — Това е номерът на мобилния ми телефон. По него можете да се свържете с доктор Камерън, тя ще бъде с мен.
Усмихна се хладно и забърза напред към летищната сграда.
— Въплъщение на дружелюбието — отбеляза саркастично Кит.
— Мен ако питаш, е по-скоро въплъщение на притеснението — отвърна Фиона. Обви Кит с една ръка и се притисна бързо до него. — Звъни на моя телефон, ако има нещо.
Вървяха по петите на Берокал. Фиона почти подтичваше, за да не го изгубят.
— Не се притеснявай за мен — каза Кит. — Имам си пътеводителя. Ще следвам собствената си програма за Толедо. Или ще седя в хотела и ще се опитвам да пиша.
Настигнаха Берокал при една странична бронирана врата.