— Имаме нещо ново от Дорсет — каза той. Едва успяваше да удържи усмивката си.
Дювал почувства, че умореното й лице отразява неговата усмивка.
— Казвай — нареди тя, дръпна най-близкия стол и седна.
— В единия край на градината на вилата има някаква барака. Първоначално не били разбрали, че е на територията на вилата, затова досега не я били претърсили. Така или иначе, съпругът споменал за нея пред един от полицаите, те разбили вратата преди два часа и се оказало, че убиецът я е заклал там. Край едната стена на бараката имало каменни пейки и те били целите в петна от кръв. Нещо повече, оставил си е инструментите там. Ножове, трион, и други подобни.
Дювал кимна.
— Може би е решил, че така е по-безопасно, вместо да ги вземе със себе си и после да се чуди къде да ги изхвърли. Сигурно са изпратили вече екип за оглед?
— Оглеждат бараката сантиметър по сантиметър.
— Чудесно. Дръж ме в течение.
Той я остави, видимо доволен, че има някаква конкретна задача. Изобщо не бе забелязал обезпокоеното й изражение. За първи път, откакто Редфорд си бе извоювал място в ареста, се бе появило нещо, което никак не съвпадаше с изявленията му. Трябваше да провери отново. Но Дювал беше повече от сигурна, че помни думите на Редфорд. Той беше казал, че е отвел Джорджия Лестър „на едно място, което знам от години, и което вие никога не можете да откриете“. Това отговаряше на текста в книгата.
Но не отговаряше на откритието, направено от полицията в Дорсет.
Притеснението обземаше постепенно преумореното й тяло, осезаемо като гадене. Ами ако инстинктът я бе подвел? Ако Редфорд беше най-обикновен търсач на слава и популярност? Ако убиецът бе още на свобода? Тя тръсна глава. Не искаше да приеме такъв вариант. Не беше възможно. Редфорд подхождаше идеално за ролята, чувстваше го.
Ами ако грешеше?
Първото, което почувства, беше болка. Мъчителна, постоянна болка в главата, бели, червени и жълти кръгове, които се въртяха пред очите му. Опита се да простене, но установи, че не може да движи устните си. Постепенно започна да чувства и други болки. Боляха го раменете, боляха го и китките. Опита се да смени положението на тялото си и се търкулна безпомощно по гръб. Завързаните отзад ръце се забиха болезнено в гърба му. Наложи се да завърти с все сила раменете си, за да възстанови не толкова болезнената първоначална позиция. Не разбираше какво става. Опита се да отвори очи, но това не му помогна особено. Стана дори по-тъмно, отколкото беше, преди да ги отвори.
Червата му къркореха. Болката в главата бе като че ли свързана по някакъв странен начин със стомаха и му причиняваше постоянно гадене. Където и да се намираше, беше в движение. Чу тихото бръмчене на двигател и общия шум от други коли по улицата. Долавяше и някакви гласове — очевидно работеше радио. Стигна до извода, че се намира в движеща се кола, и че шофьорът на колата слуша радио.
Сега споменът се върна със зашеметяваща бързина. Куриерът на прага, кашонът с книги. Движението, което бе доловил с периферното си зрение. После — нищо, до момента, в който дойде на себе си.
С ужасяваща яснота, която за миг пропъди дори болката, Кит разбра какво става. Беше пленник на кошмар, който сам бе съчинил. Изживяваше последните часове от живота на Сузана Тремейн, втората жертва на серийния убиец, наречен от него Кървавият художник. Убиецът, който я бе пленил и отвлякъл, преоблечен като куриер. После я беше натоварил на микробуса си и я бе откарал във вилата, където тя бе прекарала почивката си.
Двайсет и четири часа по-рано всичко това би било на челно място в мислите му. За нищо на света не би отворил вратата на куриер, дори да го познаваше по физиономия. Така би било преди ареста на Чарлз Редфорд, преди Сара Дювал да убеди Фиона, че убиецът е зад решетките и че животът им може да възвърне нормалния си ритъм, че няма основания страхът да ги съпровожда непрестанно.
Бяха направили ужасна грешка. Ужас скова сърцето му. Знаеше отлично какво го чака. В края на краищата сам бе написал сценария.
Преди да излезе от апартамента на Дрю Шанд, Фиона намери лавицата, където Дрю бе държал справочници, и прегледа една карта на Единбърг. Беше решила да се върне до хотела си пеш. Една бърза разходка из града можеше да проясни малко мислите й. Закрачи по улиците на Новия град, край джорджианските фасади, на път към Куийнсфери Роуд, и по лицето и косата й веднага полепна влага. Наоколо нямаше жив човек. Свърна по Дийн Бридж и си достави удоволствието да върви на нивото на короните на дърветата. Под нея, през ефирната пелена на лека мъгла, тук-там прозираха бледожълтите квадрати на прозорците на Новия град. Каза си, че атмосферата е доста призрачна, и ако човек с таланта на Кит или Дрю описваше сцената, сигурно косата й щеше да започне полека да настръхва. Но в този момент, след един ден, прекаран по летища и после в миниатюрната стаичка в Сейнт Ленърдс, тя изпитваше странното усещане за свобода, напълно изолирана от всички грижи, свързани с работата и любовта.