Само да знаеше къде е къщата! Като имаше предвид, че човекът, който е отвлякъл Кит, е потеглил от Лондон, не бе възможно вече да са стигнали до Лох Шин. Ако можеше да открие къде точно е къщата, би могла дори да стигне дотам преди тях.
Макар Галоуей да бе казал, че разполагат с време, Фиона знаеше, че не може да разчита на това. При всяко убийство досега убиецът се бе отклонявал от образеца, съобразявайки се със собственото си удобство. Да държи Кит като свой пленник, но жив, в продължение на цяла седмица, бе очевидно прекалено рисковано. Ако съдеше по досегашните прояви на убиеца, той не обичаше да поема излишни рискове. Колкото по-бързо стигнеше до Съдърланд, толкова по-големи бяха шансовете й да намери Кит жив. Не можеше да чака Галоуей да задвижи тежката полицейска машина чак утре сутринта. Трябваше незабавно да предприеме нещо. Разбира се, вече беше прекалено късно и нямаше откъде да купи подробна карта на околностите на Лох Шин, за да потърси вероятни места. Фиона си сипа нова чаша вино и влезе в Интернет. Написа „Лох Шин“ в полето за търсене и зачака нетърпеливо резултатите. Излязоха сайтове, на които любители фотографи представяха своите снимки на околностите; уебсайтове на хора, които считаха, че чудовището от Лох Нес има роднини в Лох Шин; уебсайтове, предлагащи вили под наем по бреговете на езерото; уебсайтове със съвети за рибари; имаше дори сайт на водноелектрическата централа. Но подробна карта нямаше. Единствената онлайн версия беше много обща.
Намери дори време да се самоизтезава с кървавите клюки в „Убийства зад вестникарските заглавия“. Знаеше, че няма да открие успокоение в този сайт, но желанието да разбере какви реакции е предизвикала смъртта на Джорджия я глождеше като нуждата да чоплиш коричка на рана.
Най-сетне в Лондон бе потвърдено официално това, което междувременно бе ясно и за малоумните. Да, съществува сериен убиец, който души по дирите на странните личности, които си изкарват хляба с писане на романи за… познайте какво? Серийни убийци! Колко изненадващо! Макар да звучи така, като че ли убиецът хапе ръката, която го храни, респективно прославя, това е истината.
Още по-смайващо бе самопризнанието, което прекъсна пресконференцията, дадена от полицията. Когато представители на полицията уведомиха медиите, че разфасованите останки на британската авторка на криминални романи Джорджия Лестър са били намерени във фризер в лондонския пазар Смитфийлд, се появи някакъв мъж, който обяви, че той е убиецът. Лицето се зае да разхвърля листовки сред журналистите, на които бяха обяснени мотивите му за тази ужасяваща поредица убийства.
Човекът, който направи самопризнание, е неуспял писател на име Чарлз Кевъндиш Редфорд. Той твърди, че въпросните трима писатели са плагиатствали от негови ръкописи, които им бил изпратил с надеждата, че те ще помогнат да бъдат издадени. Четиридесет и седемгодишният Редфорд е работил като санитар в болница. Може би там е научил някои подробности, които са му вършили работа впоследствие. В момента той е още в предварителен арест, но срещу него не е повдигнато обвинение.
Откриването на останките на госпожа Лестър доказа неопровержимо това, което много хора вече предполагаха. За да парафразираме Оскар Уайлд — един път (Дрю Шанд) изглежда лош късмет, втория път (Джейн Елиъс) — изглежда като съвпадение, но когато има и трети (Джорджия Лестър), определено можем да говорим за поредица.
Джорджия Лестър изчезна преди повече от седмица. Скептиците бяха на мнение, че е инсценирала умишлено изчезването си по подобие на кралицата на жанра, Агата Кристи, която прави нещо подобно през двайсетте години. Вярно е и това, че Лестър изказваше недоволство от издателите си, които бяха отказали да поемат разноските и за лична охрана на предстоящата й обиколка за представяне на новата й книга. Издателите реагирали като хора с повече ум, отколкото пари — рядко срещано явление сред издателите в наше време.
Но когато прочетохме подробностите около изчезването й — как колата й била изоставена на някакъв селски път, привидната липса на следи от насилие, отсъствието на свидетели — тогава вече по-чувствителните от нас почувстваха тръпки на ужас, защото си спомниха съдбата на жертвите на серийния убиец от „Сега и завинаги“ — единственият роман на госпожа Лестър, в който става дума за сериен убиец, който бе и филмиран с голям успех.