Носи се слух, че една дама, психолог и профайлър, от онези, които знаят предварително какво ще направи отрицателният герой, дала на ченгетата идеята да претърсят Смитфийлд. Дамата ни напомня на легендарната Кларис Старлингс, а всички знаем какво се е случило с нея, нали? Все пак, за да ти дойде такова нещо на ума, надали е необходимо да защитиш докторат по психология. Достатъчно е само да можеш да четеш.
Все пак сигурно няколко автори на трилъри спят по-спокойно тази нощ. Защото ако Редфорд не си беше казал всичко сам, сме готови да се хванем на бас, че щеше да мине доста време и да се натъркалят още трупове, докато полицията успееше да го залови.
Не забравяйте — всичко това прочетохте за първи път в „Убийства зад вестникарските заглавия“!
Сърдита на себе си, задето се поддаде на слабостта си да се рови в отблъскващите клюки на сайта, Фиона излезе от Интернет. Беше минал повече от час, а не беше напреднала ни най-малко.
Ядосана, тя отново опита да открие Стив. Никаква промяна. Нито един от телефоните му не отговаряше. Фиона затвори очи и започна да разтрива слепоочията си. Някъде в подсъзнанието й трябваше да се крие указание как да намери къщичката. „Опитай се да мислиш за нещо друго“, нареди си тя. „Остави подсъзнанието си да работи на спокойствие.“ Лесно беше да се каже, но много трудно да се изпълни — не можеше да мисли за каквото и да било друго, освен за Кит и за опасността, на която бе изложен.
Една разходка можеше да й помогне. Щеше да обиколи набързо близките улици, да се насили да възприема подробности от вида на къщите и градините. Може би така щеше да съумее да освободи достатъчно съзнанието си и необходимата й подробност щеше да се появи на бял свят.
Доволна, че е намерила някакво конкретно занимание, Фиона скочи и взе шлифера си, който все още влажен и смачкан, се търкаляше на леглото, където го бе хвърлила при влизането си. Облече се, взе мобилния си телефон, излезе от стаята и затича надолу по стълбите към улицата.
Зави надясно и закрачи покрай редиците къщи. Оглеждаше внимателно всяка къща, покрай която минаваше, надничаше в приземните етажи, опитваше се да прецени това, което обитателите им бяха направили, за да разкрасят жилищата си. Оглеждаше завесите, одобри една много голяма надвиснала лозница, каза си, че на всяка цена трябва да запомни едно много пищно чукче на входна врата. Това разтоварваше мозъка, също като плетене.
Когато стигна края на улицата, зави наляво и заслиза по хълма към Стокбридж. Съставяше на ум описания на всяка от сградите от жълтеникав камък, покрай които минаваше. Когато стигна до подножието на хълма, спря пред един магазин за алкохол и цигари и започна внимателно да оглежда изложените на витрината бутилки. Прекоси улицата и тръгна обратно надолу по хълма, без да престава да съставя описания на всичко, покрай което минаваше.
Беше на половин път до хотела си, когато споменът изплува.
— Лий Густафсон — каза тя възторжено на глас. После хукна с всички сили към хотела си, за да се възползва колкото може по-бързо от хрумването си.
Без да обръща внимание на удивлението на нощния портиер, Фиона претича през фоайето и хукна нагоре по стълбите. Още преди да затвори вратата, бе хвърлила отново мокрия си шлифер на леглото и вече седеше пред лаптопа. Лий Густафсон беше американец и пишеше криминални романи, в които ставаше дума за екологични престъпления. Работеше със същото издателство, което издаваше и Кит в Америка. Преди две години бяха правили заедно една рекламна обиколка, бяха пили във всяка книжарница за криминална литература на територията на Средния Запад. Така се изкова приятелство, издържало на годините, през които само си разменяха имейли. Преди една година Кит беше дал на Лий ключовете на къщичката, за да проучва съхраняването на редките животински видове във високопланинската част на Шотландия. Лий Густафсон беше човекът, който можеше да й каже къде точно се намира къщата.
Оставаше да открие Лий.
От Глазгоу се виждаше само едно далечно оранжево сияние в небето на запад. Но Кит нямаше представа от това. Бе изстрадал адската болка в ръката, върху която лежеше, и с отчаяни усилия бе успял да се измести така, че сега беше по корем. Така успя да облекчи болката в раменете и постоянните бодежи в единия си крак, но тъпата болка в главата си оставаше непроменена.
Беше изгубил представа за времето. Знаеше само, че е пленник в това движещо се превозно средство поне от два часа насам. Знаеше го, защото през това време бе понесъл още едно изтънчено мъчение — бе слушал собствения си глас да чете написаните от самия него думи, с които се описваше това, което най-вероятно щеше да бъде и собствената му съдба. По негова преценка от касетата „Кръвна картина“ оставаше още около час.