Бе се опитал да не слуша, като пееше на ум любимите си песни. Но не помагаше. Разказът нахлуваше безмилостно в съзнанието му, натрапваше се, превръщаше го по ирония на съдбата в жертва на собствения си талант.
Поне докато все още се движеха, имаше някаква надежда. На човека, който го бе отвлякъл, щеше да му се наложи да спре, за да зареди с гориво. Това щеше да е неговият шанс. Щеше да рита, да се мята, да се блъска във всички прегради около себе си. Опита се да се съсредоточи. Какво имаше на краката си?
Обзе го разочарование. Не беше излизал цял ден, и когато убиецът го нападна, бе обут с меки пантофи. Дори да вложеше цялата сила на краката си, като риташе капака, щеше да се чуе само тъп удар. Такова нещо изобщо нямаше да се различи сред общия шум на бензиностанцията. Пък и не му се вярваше човек, който бе в състояние да подготвя така внимателно плановете си, да спре на оживена бензиностанция и да остави Кит в багажника, докато той отиде да си вземе кафе и сандвич.
Трябваше да има нещо, което може да се направи. В крайна сметка, той сам бе измислил клопката, в която падна. Ако съществуваше изход, трябваше да може да се досети за него.
Можеше и да успее, ако не трябваше през цялото време да се слуша как сам чете смъртната си присъда.
Фиона успя да открие много лесно телефона на Лий Густафсон. Когато се порови в международния телефонен справочник, установи, че неговият телефон не фигурира в официалните справочници. Това не я изненада. Беше опитала този вариант просто за всеки случай. Всъщност не изпитваше никакви задръжки да се обади на всички писатели и колеги на Кит, чиито телефонни номера знаеше. Не я интересуваше, че беше почти един часа сутринта. Все пак предпочете да звънне първо на Чарли Томпсън. Чарли живееше сам, а Фиона знаеше и че си ляга късно. Най-вероятно се беше проснал на някое кресло и гледаше филм на ужасите с чаша арманяк до себе си, а котката спеше на гърдите му. По-добре да се обади на него, отколкото на някой, когото звънът на телефона щеше да стресне и да събуди от сън.
Чарли вдигна слушалката на четвъртото иззвъняване.
— Здравей, обитателю на планетата Земя — избоботи басовият му глас в ухото й.
— Чарли, здравей, обажда се Фиона Камерън.
— Боже мили! Не спиш ли вече трети сън? Или си развила внезапни проблеми със заспиването?
Фиона стисна зъби, за да не му се развика.
— Извинявай, че се обаждам толкова късно, Чарли, но Кит го няма, а ми трябва телефонният номер на Лий Густафсон.
— Фиона, скъпа, ако имаш нужда някой мъж да те ухажва по телефона в отсъствието на Кит, не ти трябва да плащаш международни разговори, аз съм на твое разположение — той се изкиска.
— Ще го имам предвид, Чарли. Имаш ли номера на Лий?
— Пак ме разкара! Чакай малко, скъпа, трябва да отида до другата стая — тя чу скърцането на стола, възмутеното мяукане на котката и тежките стъпки на Чарли, които постепенно заглъхнаха. Чарли беше единственият човек от кръга на познатите й, който се разхождаше из къщи с тежки рокерски обувки. Мина една безкрайно дълга минута, после стъпките отново приближиха.
— Там ли си? Имаш ли нещо за писане?
— Да, имам.
Той прочете номера на Густафсон и го повтори, за да се убеди, че го е записала правилно.
— Позабавлявай се с Лий — добави той, — но не забравяй, че сърцето ми все така гори за теб.
— Никога не бих го забравила, Чарли — тя се насили да не излиза от тона на закачлив флирт, който отдавна се бе установил между тях. — Благодаря ти.
— Няма защо. И да кажеш на онзи твой мъж, че ми дължи един мейл.
— Готово. Лека нощ.
— Ще се постарая да е лека.
Той затвори телефона и Фиона веднага набра номера, който бе записала.
Чу единичния тон, който означаваше „свободна линия“ в американската телефонна система. Един път, два пъти, три пъти. После щракване. Включи се телефонен секретар.
— Здравейте, това е телефонът на Лий и Дороти. За съжаление не можете да разговаряте с нас, защото сме извън града до понеделник. Оставете съобщение и ще ви се обадим веднага, щом се приберем у дома.
Фиона отказваше да повярва на ушите си. Имаше чувството, че цялата вселена организира гигантски заговор срещу нея и Кит. Беше толкова убедена, че Лий ще реши проблема й.
Отчаяна, тя отново влезе в пощенската си кутия с надеждата, че Галоуей може да се окаже прав и че Кит все пак й е изпратил съобщение, което досега е блуждало из киберпространството. Може наистина сървърът да е бил блокирал и пощата да е била задържана. Но разбира се, в пощенската й кутия нямаше нищо.
Хрумна й да прегледа пощенската кутия на Кит. Може би неволно беше й пратил мейл до собствения си адрес? Не можеше да си представи как би станало това, но вече се вкопчваше за всяка сламка.
Чакаха го дванайсет неотворени съобщения. Повечето бяха от други писатели, вероятно във връзка с Джорджия. Нямаше нищо, което би могло да идва от самия Кит. Още по-обезпокоително бе това, че ако се съдеше по часовете, когато бяха пристигали съобщенията, той не си бе отварял пощата от ранния следобед. Това беше също толкова нетипично за него, както и фактът, че не се бе свързал нито веднъж с Фиона. Вместо успокоение, тя намери нови причини за тревога.
Прекъсна връзката и остана така, вперила очи в екрана. Внезапно нещо трепна в паметта й. Точно преди Лий да отиде в къщата в Шотландия, тя и Кит заминаха на почивка в Испания. Кит бе взел както обикновено лаптопа със себе си. За него бе невъзможно да не проверява редовно пощата си — все едно да спре да диша. Докато бяха в Испания, Лий и Кит си размениха няколко мейла във връзка с къщата.
Тя отвори припряно файла, в който се събираха изпратените и получени от Кит писма. Повика „изпратени съобщения“ и установи, че във файла има 2539 такива, подредени по дати. Имаше възможност да търси името на получателя по азбучен ред, затова избра тази възможност. Докато чакаше програмата да извади имената, барабанеше нетърпеливо с пръсти по масата. После намери името на Лий Густафсон в списъка и започна да рови из писмата, които Кит му бе пращал, по дати. Знаеше поне месеца, който й трябваше, и скоро попадна на него. През този месец Кит бе пратил девет съобщения на Лий. Фиона започна да ги чете едно по едно.
И най-сетне откри това, което й трябваше.