Фиона отказваше да повярва на ушите си. Имаше чувството, че цялата вселена организира гигантски заговор срещу нея и Кит. Беше толкова убедена, че Лий ще реши проблема й.
Отчаяна, тя отново влезе в пощенската си кутия с надеждата, че Галоуей може да се окаже прав и че Кит все пак й е изпратил съобщение, което досега е блуждало из киберпространството. Може наистина сървърът да е бил блокирал и пощата да е била задържана. Но разбира се, в пощенската й кутия нямаше нищо.
Хрумна й да прегледа пощенската кутия на Кит. Може би неволно беше й пратил мейл до собствения си адрес? Не можеше да си представи как би станало това, но вече се вкопчваше за всяка сламка.
Чакаха го дванайсет неотворени съобщения. Повечето бяха от други писатели, вероятно във връзка с Джорджия. Нямаше нищо, което би могло да идва от самия Кит. Още по-обезпокоително бе това, че ако се съдеше по часовете, когато бяха пристигали съобщенията, той не си бе отварял пощата от ранния следобед. Това беше също толкова нетипично за него, както и фактът, че не се бе свързал нито веднъж с Фиона. Вместо успокоение, тя намери нови причини за тревога.
Прекъсна връзката и остана така, вперила очи в екрана. Внезапно нещо трепна в паметта й. Точно преди Лий да отиде в къщата в Шотландия, тя и Кит заминаха на почивка в Испания. Кит бе взел както обикновено лаптопа със себе си. За него бе невъзможно да не проверява редовно пощата си — все едно да спре да диша. Докато бяха в Испания, Лий и Кит си размениха няколко мейла във връзка с къщата.
Тя отвори припряно файла, в който се събираха изпратените и получени от Кит писма. Повика „изпратени съобщения“ и установи, че във файла има 2539 такива, подредени по дати. Имаше възможност да търси името на получателя по азбучен ред, затова избра тази възможност. Докато чакаше програмата да извади имената, барабанеше нетърпеливо с пръсти по масата. После намери името на Лий Густафсон в списъка и започна да рови из писмата, които Кит му бе пращал, по дати. Знаеше поне месеца, който й трябваше, и скоро попадна на него. През този месец Кит бе пратил девет съобщения на Лий. Фиона започна да ги чете едно по едно.
И най-сетне откри това, което й трябваше.
„Излизаш от Леърг и тръгваш по А-839. Когато си на около миля извън града, ще видиш един тесен път, който се отклонява вдясно, на пътепоказателя пише «Салахи». Поемаш по него (имай предвид, че е много неравен, именно затова ти заех лендроувъра) и караш около пет и половина мили. Пресичаш едно речно корито — Алт а’ Клаон, и виждаш пред себе си ляв завой. Тръгваш по него, след половин миля има още един завой наляво, пътеката те връща покрай дерето и трябва да минеш по един въжен мост — доста по-здрав е, отколкото изглежда, но не вдигай повече от пет мили в час. От другата страна на реката има дървета, минаваш покрай тях и караш все направо. Къщичката е на около една миля от там. Бих допълнил, че няма начин да я пропуснеш, но се страхувам да не ме откриеш и да ме застреляш.“
Фиона бе обзета от дълбоко облекчение. Сега вече знаеше къде убиецът ще отведе Кит. Знаеше и как да стигне дотам. Да ги вземат дяволите и Сара Дювал с прословутата й сигурност, и Санди Галоуей и баналните му успокоителни фрази. Да го вземат дяволите и Стив, който изчезна тъкмо когато й трябваше. Тя щеше да открие Кит, с или без тяхна помощ.
Глава 50
Единбърг може би действително не заспиваше по време на фестивала, но когато нещата опираха до наемане на кола, Фиона се убеди, че работното време се спазва стриктно. Дори на летището, което не се затваряше нощем, представителствата на фирмите, които даваха коли под наем, се затваряха, щом пристигнеше и последният полет за деня.
Като изчерпа всички професионални възможности, реши да мине към личните контакти. Вдигна уморено слушалката и набра нов номер. Изслуша десетина далечни прозвънявания. После някой измънка неясно:
— Да?
— Керълайн?
— Не, не е тя. Кой се обажда? — тонът бе подчертано раздразнен.
— О, Джулия, извинявай. На телефона е Фиона Камерън. Мога ли да говоря с Керълайн?
— Имаш ли представа колко е часът? — нивото на враждебност се повишаваше. Фиона знаеше, че това няма нищо общо с късния час.
— Да, и много съжалявам, но се налага да разговарям с Керълайн.
Чу се изтракването на слушалката. Чуваше се и ядосаното мърморене на Джулия, която не правеше никакъв опит да говори встрани от микрофона.
— Фиона Камерън. Два часа сутринта, да му се не види, изобщо не разбирам…