После чу гласа на Керълайн, сънлив, но тревожен:
— Фиона? Какво става?
— Съжалявам, че те събудих, но наистина е спешно.
— Разбира се, вярвам ти. Мога ли да ти помогна с нещо? Какъв е проблемът?
Фиона си пое дълбоко дъх. На фона се чу нервната въздишка на ядосаната Джулия — за разлика от Керълайн, тя нямаше слабост към изненадите. — В момента съм в Единбърг, а трябва незабавно да тръгна към Инвърнес. Ако чакам първия сутрешен влак, ще закъснея.
— Искаш да те закарам дотам, така ли?
— Не е необходимо, просто исках да те помоля да ми заемеш колата си.
Чу се шум от движение — явно Керълайн ставаше.
— Добре. Чакай да помисля — трябват ми пет минути да се облека. Общо взето, ще мине около час, докато дойда при теб. Къде точно се намираш?
— В един хотел, „Чанингс“. Работата е там, Керълайн, че е жизненоважно да потегля колкото е възможно по-бързо. Мога ли да те пресрещна на половин път? Да отида до някъде с такси?
Настана мълчание. Чуваше се как Керълайн се движи насам-натам, явно си събираше дрехите.
— Има една отбивка със закусвалня и бензиностанция по М-90 — каза Керълайн, — на няколко мили след моста. Май беше при Халбийт. Преди отклонението за Дънфермлин и Къркалди, след като минеш покрай завода на „Хюндай“. Ти отиди с такси. Мога да стигна дотам за… трийсет и пет, най-много четиридесет минути. Става ли?
— Благодаря ти, Керълайн. Вярвай ми, наистина много ти благодаря.
— Няма защо. Ще ми обясниш, като се видим — тя затвори телефона. Фиона се усмихна за първи път от няколко часа насам. Най-сетне намери човек, който й повярва, без дори да трябва да обяснява, който не реши, че тревогите й са преувеличени. Стив би постъпил така, но той бе изчезнал някъде. Не можеше да чака, за да се убеди в правотата на предположенията си.
Докато чакаше таксито, тя надраска набързо факс до Галоуей, в който обясняваше накъде тръгва и в колко часа потегля. Даде на нощния портиер инструкции да прати факса незабавно на личния номер на Галоуей в Сейнт Ленърдс. Поне, ако й потрябваше помощ, щяха да знаят къде да я търсят.
Двайсет и пет минути по-късно тя слезе от таксито при отбивката до Халбийт, преди отклонението на М-90 на север. Ситният дъждец, който бе придавал мрачна атмосфера на Единбърг през деня, се бе превърнал в порой. Водата плющеше и се носеше от пристъпите на вятъра по паркинга. Фиона се скри от дъжда под козирката на входа на ресторанта и се загледа в яркия неонов надпис на бензиностанцията, докато обмисляше какво трябва да предприеме по-нататък.
Десет минути по-късно фарове прорязаха мрака и Фиона пристъпи нетърпеливо напред. Светлините от бензиностанцията и ресторанта осветиха една хонда, която разплиска локвите и се закова на около метър от нея. Вратата се отвори и от колата изскочи Керълайн, притича до нея, прегърна я и заяви:
— Пристига кавалерията!
— Никога не съм била по-щастлива да те видя.
— Какво става? Защо е тази паника? — Керълайн я пусна и пристъпи напред, за да се скрие и тя под козирката.
— Гледа ли новините по телевизията? — попита Фиона.
— Това да няма нещо общо с убитата писателка? — Керълайн си беше съобразителна открай време. — Доколкото си спомням, вече арестуваха някого за убийството.
— Да, но не е изключено арестуваният да е направил фалшиви самопризнания. Възможно е да е луд, който се опитва да привлече по този начин внимание към себе си. Ако е така, серийният убиец е още на свобода. И се страхувам, че е заловил Кит.
— Господи! И са тръгнали към Инвърнес, така ли? — сега Керълайн като че ли наистина се уплаши.
— Кит има една къщичка в Съдърланд. Мисля, че убиецът има намерение да го отведе там. Кит държи лендроувъра си в един гараж в Инвърнес. Трябва да стигна дотам, да взема лендроувъра и да се опитам да ги пресрещна, преди да са стигнали до къщата.
Керълайн се намръщи.
— Извини ме, ако въпросът ми прозвучи наивно, но това не е ли работа на полицията?
— Да, но те са убедени, че са арестували убиеца. Дори не искат да ми повярват, че Кит наистина е изчезнал. Мислят, че се напива някъде с приятели, за да удави скръбта си по Джорджия.
— А ти си убедена, че не е така?
Фиона разпери ръце.
— Познавам Кит.
Керълайн кимна. Това явно й бе достатъчно.
— Скачай в колата. Аз ще карам.