— Наистина няма нужда. Мога да карам сама. Просто ми трябваше кола.
Керълайн стисна леко китката й.
— Казах, че ще те закарам. Освен това как смяташ, че бих се върнала посред нощ до „Сейнт Андрюс“?
— С такси. Аз ще платя сметката. Това не е твой проблем, Керълайн. Дай ми ключовете от колата, моля те.
Керълайн поклати глава.
— Не става. Ти винаги си ми помагала, когато съм имала нужда от теб. Няма да те изоставя точно сега.
Тя й обърна гръб, отиде до колата, отвори я и седна зад волана. Запали двигателя и свали прозореца.
— Доколкото си спомням, ти бързаше?
Когато потеглиха по магистралата към Пърт, Керълайн наруши мълчанието.
— Кажи сега какво точно е станало с Кит.
Фиона разказа накратко цялата история — от убийството на Дрю Шанд до последните събития.
— Може и да съм станала параноичка — каза тя. — Но предпочитам да поема риска да се изложа като последна глупачка на брега на Лох Шин. Всъщност това е най-добрият изход от тази нощ, който бих могла да си представя.
— Но дълбоко в себе си знаеш, че не е така — каза мрачно Керълайн.
Фиона кимна.
— Изключено е толкова дълго време да не се свърже с мен. Много е разстроен заради Джорджия, и аз съм единственият човек, с когото може да сподели скръбта си. Точно сега е най-малко вероятно да не иска да поддържа постоянно връзка с мен.
Те замълчаха отново, всяка потънала в собствените си мисли. Чистачките бършеха равномерно водните струи от предното стъкло, а те се насочваха все по на север, планините ставаха все по-високи и гигантските им силуети надвисваха над тях, докато Керълайн натискаше педала на газта по пътя към Инвърнес. По това време на нощта почти нямаше други коли по безкрайната лента на А-9, която се развиваше постепенно пред тях.
Когато вече наближаваха Кингъси, Фиона затвори очи и се облегна назад. Не беше необходимо да спират, за да зареждат (а и май нямаше къде да спрат, дори и да искаха) и тя потъна в неспокойна дрямка. Навлязоха в покрайнините на Инвърнес малко след шест и половина.
Ако бе искала да навлезе в пустите земи около езерото преди убиеца, Фиона вече бе закъсняла с два часа и половина.
Джоан Гиб караше внимателно колата си по улицата, на която живееше Джерард Койн. За щастие като че ли всички още спяха. Но и не можеше да се очаква нещо друго в този квартал на Северен Лондон толкова рано в събота сутринта. Надяваше се всичко да остане спокойно още известно време. Трябваше да открие адреса, да намери наблизо подходящо място за паркиране, откъдето да наблюдава къщата. Не биваше да го изпусне само защото не е съумяла да намери място, откъдето да го следи незабелязано. Точно сега черният Фолксваген Голф с тъмни стъкла й вършеше чудесна работа. Минувачите не можеха да видят има ли някой в колата, а местните гамени щяха да я оставят на мира, преценявайки, че ще е по-добре да си нямат неприятности с човека, който кара такава кола.
Откри къщата още при първото преминаване по улицата. Не намери веднага място за паркиране, затова отиде до ъгъла, обърна и пое обратно. Тогава една кола, паркирана на няколко метра след къщата на Койн, примигна насреща й с фаровете си. Първата й мисъл бе, че шофьорът се кани да излезе и сигнализира, защото е забелязал, че тя търси място за паркиране. Но тогава забеляза, че това е фордът на Нийл, опърпан почти колкото собственика си. Изравни се с него и свали прозореца си, докато той сваляше своя. Джоан набръчка неволно нос, доловила застоялата миризма на немит от доста време мъж.
— Какво правиш тук? — попита тя. — Трябваше да се махнеш още в полунощ и да оставиш нашето приятелче на произвола на съдбата.
— Не можех — прозя се Нийл. — Опитах се да се свържа с шефа, но той е неоткриваем. Не мога да го намеря и на мобилния, на домашния му телефон се включва секретар, не отговаря и на пейджъра. Просто не мога да повярвам. Никога не се е случвало да не успея да се свържа с него. А пък точно за снощи знаеше, че започваме новото наблюдение. Не разбирам какво се е случило. Затова предпочетох да те изчакам — за всеки случай.
Джоан се усмихна лукаво.
— Мисля, че знам къде е шефът.
— Къде?
— Забърсал е ново гадже.
— Глупости — присмя й се Нийл. — Че той вече е забравил как става тази работа.
— То не се забравя — възрази Джоан. — Онзи ден, след като беше в университета да се види със специалистката по профилиране, се върна съмнително оживен, а после ме помоли да му препоръчам някой хубав ресторант.