След малко повече от миля пътят започна да се вие нагоре. Но този път, вместо спретнатите борови редици, край него имаше пъстра широколистна гора. Калини, брези, елхи и високи, разкривени шотландски борове растяха в привиден хаос сред добре поддържана гора, оградена от пътя с висока ограда, по която тук-там се виждаха високи дървени порти.
Гората свърши рязко след един завой. Пред нея се виждаше дере. Над него минаваше солиден на вид дървен мост с перила от стомана. „Пресичаш едно речно корито — Алт а’Клаон“. Нямаше съмнение, че е на прав път. Когато бе на средата на моста, Фиона започна да се движи много бавно, хвърляйки поглед към дълбоката петдесет фута пропаст със скалисти стени под себе си. Реката течеше бързо по коритото което си бе издълбала, водите се разбиваха на бяла пяна, когато се блъскаха в заоблените скали, нападали по пътя им. Блясъкът на слънчевата светлина не проникваше толкова дълбоко в пропастта и реката имаше матово кафявия оттенък на неполиран кехлибар.
Фиона премина по моста на полусъединител. Напрежението на тялото се пренасяше в ръцете й и те се бяха вкопчили във волана като нокти на хищна птица. „… и виждаш пред себе си ляв завой. Тръгваш по него.“ Зави наляво, борейки се с волана, докато лендроувърът протестираше срещу пътя, настлан с разпилени камъни. Време беше да мине на четири по четири. Тя проведе операцията в съответствие с инструкциите на Локлан. Колата се разтърси и веднага след това започна да се движи по-леко по неравния път.
„След половин миля има още един завой наляво, пътеката те връща покрай дерето и трябва да минеш по един въжен мост — доста по-здрав е, отколкото изглежда, но не вдигай повече от пет мили в час.“ Фиона влезе в завоя и наближи моста — конструкция от дървени греди, окачени на железни въжета. Сърцето й се беше качило в гърлото. Не й се вярваше тази крехка конструкция да издържи тежестта на лендроувъра. Но се налагаше да се довери на думите на Кит. Спря преди началото на моста и мина на първа скорост. После запълзя напред със скоростта на човешки ход. Мостът изскърца застрашително, когато пое тежестта на колата, но издържа, докато тя препълзя двайсет и петметровата ширина на пропастта.
Когато стъпи отново на твърда земя, издиша, и едва сега осъзна, че е задържала дъха си. Свали мокрите си от пот ръце от волана и ги избърса в панталона.
— Да му се не види, дано не съм сбъркала — промърмори тя. — И дано стигна навреме.
„От другата страна на реката има дървета. Минаваш покрай тях и караш все направо. Къщичката е на около една миля от там.“
Краят предстоеше непосредствено. Тя мина през редицата дървета от другата страна на дерето. След още стотина ярда зави отново и за свое удивление едва не бутна някакъв човек, който вървеше по пътя право към нея, нарамил брадва, с наръч съчки под мишница. Тя заби спирачки и свали прозореца. Човекът, потънал в анорака си и смъкнал плетената си шапка почти до носа, с шал, увит около врата и устата, вдигна ръка в знак на поздрав.
— Търся къщата на Кит Мартин — каза тя. — На прав път ли съм?
Тъмните му вежди се смръщиха.
— На писателя ли? Да, има още около миля нагоре.
Ако съдеше по акцента му, човекът не беше местен, но явно познаваше околността. Сигурно бе някой от новодошлите, които също като Кит, изкупуваха обявените за продан парцели, съблазнени от ниските цени и спокойствието на живота сред природата.
— Благодаря — каза тя. — Не сте го виждали днес, нали?
Мъжът поклати глава.
— И аз излязох току-що за дърва.
Фиона му махна с ръка и продължи. Скоро се озова на открито възвишение, обрасло само с жилав, кафеникав пирен. Тук-там се виждаха скали — ту големи, заоблени скални късове, ту по-ситни скални отломки, засипали доста голяма територия. Напред се виждаше горичка. Предположи, че тя служи на къщата за защита от вятъра и отби встрани от пътя, преди да стигне до нея.
Това беше. Нямаше връщане назад. Прилошаваше й от страх и напрежение, но трябваше да продължи напред. Сграбчи плика с покупките си и го пъхна в непромокаемото яке. Пое си дълбоко, но треперливо дъх, отвори вратата и слезе на пътя.
Знаеше, че не бива да тръгва направо към къщата. Ако убиецът бе там с Кит, той несъмнено следеше пътя. Огледа се и взе решение. Хлътна в горичката, под ъгъл спрямо пътя, и започна да се промушва през млади дръвчета и да тъпче къпиновите храсти, които се изпречваха на пътя й. Беше трудно, толкова повече, че трябваше да внимава да не вдига много шум.