След около десет минути се озова пред широка просека. В средата й имаше едноетажна постройка с покрив от каменни плочи. Бе излязла откъм задната стена, на която нямаше прозорци. Идеално за изпълнение на плана й. Тя се огледа, учудена от липсата на кола наблизо. Ако убиецът бе тук с Кит, те трябваше да са пристигнали с нещо. Ами ако вече бе късно? Ако вече беше изпълнил намерението си и бе убил Кит? Никога досега не се бе чувствала толкова уплашена и толкова сама.
— Не преувеличавай — промърмори тя под нос. В най-лошия случай бяха дошли преди два часа. За убиеца бе все пак важно да повтори ритуала на убийството така, както бе описано в книгата. Не би могъл да има достатъчно време, за да е успял да източи кръвта на Кит и да приключи с рисуването по стените. Или още не бяха пристигнали, или убиецът се е върнал до Леърг, защото се е оказало, че има нужда от нещо.
Или, разбира се, тя беше сбъркала.
Без да обръща внимание на последната мисъл, Фиона реши да предприеме нещо. Притича, ниско приведена, от дърветата до стрехата, доволна, че се бе сетила да си купи удобни обувки. После започна много бавно да се придвижва покрай стената на къщата. Когато стигна до края, се осмели да надникне зад ъгъла. Не забеляза никакъв признак на живот. Видя, че на стената има три прозореца. Избърса потта от челото си и решително зави зад ъгъла.
Чуваше ударите на сърцето си, докато вървеше на пръсти към първия прозорец. Надникна внимателно над перваза. Стаята, която видя пред себе си, очевидно беше спалнята на Кит. Не се забелязваше никакво движение. Стори й се странно да гледа нещо, което й бе непознато и все пак толкова близко. В гърдите й се надигна вълнение, от което едва не й спря дъхът.
Тя преглътна с усилие и мина бързо покрай прозореца, после тръгна по-предпазливо, преди да надникне през втория. Стори й се, че той е направен по-късно, защото размерът и формата му бяха много по-различни. Отблизо се виждаше, че от вътрешната му страна са спуснати щори. Това почти сигурно беше банята. Ако бе права, Кит трябваше да е там. Повъртя главата си под различни ъгли с надеждата, че ще намери някоя пролука, но не можа да види нищо.
Ядосана, Фиона продължи към третия прозорец. Хвърли първо един бърз поглед, за да се убеди, че и в това помещение няма никой. После се зае да оглежда вътрешността; В стаята имаше голяма маса, две кресла от двете страни на печка с дърва, малка кухненска ниша и два шкафа, които заемаха стените чак до тавана. Имаше друг, метален шкаф, който бе отворен и отворената врата не позволяваше да се види какво има в него. На пода, близо до вратата, имаше найлонови пликове с емблемата на търговската верига „Уейтроуз“. Изглеждаше, че са поставени тук скоро, не личеше по тях да има прах. Фиона знаеше, че най-близкият супермаркет на „Уейтроуз“ е поне на триста мили от тук. Доказателството беше незначително, но я убеди напълно в правотата на заключенията й.
Тогава забеляза нещо, което потвърди най-страшните й опасения. Стомахът й се сви на топка. В най-далечния ъгъл, полускрита от издатината на комина, имаше малка масичка. На пода до нея имаше купчина парчета от метал и пластмаса. Това бяха очевидно останките на сателитния телефон.
Значи наистина бяха тук. Ако се съдеше по отсъствието на кола, в момента убиецът го нямаше. Явно действаше внимателно — счупеният телефон доказваше, че е предвидил и възможността пленникът му по някакъв начин да успее да се освободи. Сети се за човека, когото бе срещнала преди гората. Но той имаше съвсем безобиден вид, нарамил брадвата и съчките. При това вървеше пеш. Фиона съжали, че не се беше сетила да го попита дали е виждал наоколо някакъв непознат автомобил.
Не биваше да губи време в излишни размисли. Тя се отдръпна от прозореца и изтича до далечния ъгъл на къщата. Мина покрай малък каменен заслон, в който имаше дизелов генератор, после излезе откъм предната страна на къщата. Двойната дървена врата беше затворена и заключена. Блъсна я с рамо, но тя не помръдна.
Налагаше се да разбие някой прозорец — най-разумно бе да го направи отзад. Изтича обратно до прозореца на спалнята и задърпа рамката. Беше заключен. Фиона извади чука от плика, който бе пъхнала в якето, и го стисна здраво. Нямаше смисъл само да чупи стъклото. Трябваше да строши и дървената напречна летва. Пое си дъх, вдигна ръка и замахна с чука. Дървото се пропука, а стъклото от двете му страни се пръсна с трясък, като при експлозия. В горската тишина шумът й се стори неестествено силен. От гъсталака зад нея излетяха с пресипнал крясък две сойки и я накараха да подскочи.