Тя изтича до банята и нахлузи чорапите и обувките на краката на Кит. После се помъчи да го изправи.
— Хайде, Кит, хайде, миличък. Трябва да дойдеш на себе си. Трябва да можеш да се движиш.
Топлината започваше да действа. Кит потръпна и очите му се отвориха докрай. Той я погледна удивено и изграчи пресипнало:
— Фиона?
— Да, аз съм, не халюцинираш. Открих те, скъпи. Сега трябва да изпиеш това. — Тя поднесе кутията кока-кола към напуканите му устни и се принуди да прояви търпение, докато той преглъщаше. — Ще те измъкна оттук, обещавам — добави тя.
— Къде е Блейк? — каза Кит с несвой глас, замазвайки съгласните.
— Блейк ли? — Фиона се зачуди от кое кътче на трескавия му мозък бе изскочило това име.
— Френсиз Блейк — настоя той. — Той ме докара тук. Той ми причини всичко това.
Това трябваше да звучи като халюцинация, но изведнъж всичко си дойде на мястото. Мъжът, с когото се бе разминала по пътя насам. В съзнанието й просветна някакъв спомен. Никога не беше виждала лично Блейк, но бе слушала гласа му по новините. Слуховото възприятие отключи визуалния спомен. От лицето на непознатия, когото срещна, не се виждаше кой знае колко, но сега, когато имаше с какво да го сравни, можа да прецени, че наистина е бил той. Френсиз Блейк беше мъжът с брадвата. Но докато съзнанието й приемаше видяното, интелектът й се съпротивляваше. Защо, по дяволите, му е било на Френсиз Блейк да отвлича Кит? Как бе възможно тъкмо той да е серийният убиец? Звучеше й безсмислено, направо абсурдно.
Освен това точно сега нямаше време за размисъл.
— Няма го — заяви тя с увереност, каквато въобще не изпитваше. Но къде наистина беше Блейк и какво правеше? Ако се съдеше по брадвата, наистина бе тръгнал да насече дърва за печката. Или пък съчките му трябваха, за да скрие в тях пушката. Най-вероятно се бе упътил обратно към къщата, като предварително бе скрил колата си някъде другаде. Тогава бе чул приближаването на лендроувъра. Дори да не знаеше коя е тя, беше ясно, че колата отива към единствения обитаван дом наблизо — затова той сигурно бе тръгнал обратно, за да изглежда, че отива някъде другаде.
Елементарен номер, но беше минал. Тя не го бе заподозряла нито за миг. А сега той знаеше, че тя е тук. Изключено бе просто да ги пусне да си вървят, нали? Не беше възможно.
Фиона тръсна глава в опит да подреди мислите си.
— Отивам да докарам лендроувъра — каза тя. Говореше бързо и отчетливо, за да прикрие страха, който свиваше стомаха й. — Искам да не мърдаш оттук. Ако успееш да дойдеш в колата, ще бъде чудесно. Но не се тревожи, ако пръстите още не те слушат. Ще мине доста време, докато кръвообращението се възстанови. Имаш ли представа колко кръв ти е източил?
— Повече от половин литър — въздъхна той. Говореше като пиян. — После припаднах. Мисля, че тогава е спрял. — Кит примигна и за първи път фокусира погледа си върху това, което го заобикаляше. Видя кървавите драсканици по стената и потръпна. — Да му се не види — той се опита да се засмее, но вместо това се разкашля. — Хич не го бива за художник.
Фиона се изправи и притисна главата му до гърдите си.
— Ще бързам колкото е възможно повече.
Пусна го, взе ножа от торбата, извади около инч от острието и го постави внимателно в джоба на якето си. Едва успя да се насили да остави Кит сам, но трябваше да докара колата, ако искаше да го спаси. Не можеше да чака Керълайн да призове кавалерията — не и сега, когато знаеше, че Блейк има пушка.
Отиде до предната врата и я открехна предпазливо. Огледа просеката. Нищо не помръдваше. Кожата й бе настръхнала от страх. Блейк можеше да е навсякъде наоколо, скрит сред дърветата, и да я държи на прицел. Можеше да се е скрил зад лендроувъра и да я чака, за да я удари с нещо и да я зашемети. Повдигна й се от страх.
Започна да отваря полека вратата. Плъзна свободната си ръка в джоба и стисна здраво ножа. Все още нищо не помръдваше. Ако Блейк действително я бе взел на прицел, щеше да му бъде по-трудно да я улучи, ако се движеше, вместо да стои тук и да се колебае. Сега или никога.