Тя прекоси тичешком просеката и затича надолу по пътеката. Учуди се, че стигна толкова бързо до лендроувъра. Беше забравила, че първоначално стигна до къщата по заобиколен път. Отвори вратата и скочи вътре, опря за миг глава върху волана и изхлипа от облекчение. „Стегни се!“, заповяда си тя и се изправи.
Понечи да запали двигателя и за миг я обзе нов ужас. Ами ако Блейк бе развалил мотора? Завъртя трескаво ключа и едва не се разплака от облекчение, когато двигателят заработи. Профуча обратно нагоре по пътеката, зави и паркира така, че задният капак на колата беше точно срещу вратата на къщата.
Остави мотора да работи, отвори задната врата и изтича обратно в къщата. Кит вече се бе поизправил и се подпираше на тоалетното казанче. Беше все така мъртвешки бледен, но държеше очите си отворени и като че ли осъзнаваше какво става около него. Фиона зашета наоколо, взе две одеяла и една възглавница, още няколко ризи на Кит, изтича навън и натовари вързопа в лендроувъра, като последно добави и спалния чувал. Подреди на пода някакво подобие на легло, после се върна за Кит.
— Трябва да се опиташ да ми помогнеш — каза тя. — Не мога да те нося.
Кит кимна.
— Мисля, че вече мога да стоя прав. В дневната има един бастун. С негова помощ може и да се справя.
Гласът му бе все още треперлив и много тих.
Фиона намери бастуна, подпрян в един ъгъл. Беше модерен алуминиев бастун, с възможност за телескопично удължаване, и с пружина, която да поема удара. Тя го удължи леко, за да може Кит да го ползва като овчарска гега.
Върна се в банята, пъхна ръката на Кит в кожената халка на края на бастуна и му помогна да я стисне.
— Чувствам бодежи — измънка той.
— Вярвай ми, това е добър признак — отвърна Фиона. Мушна ръка под другия му лакът и с нейна помощ той успя да стъпи на краката си.
— Господи, мускулът ми се схвана — простена той. Десният му крак се подгъна, когато трябваше да поеме тежестта му.
Стори й се, че измина цяла вечност, преди той да успее да пристъпи веднъж. Чувстваше как по гърба й се стича пот. Успяха с мъка да стигнат до вратата, а после и до лендроувъра. Фиона го завъртя така, че той седна в багажника, после качи и краката му, опита се да го нагласи колкото може по-удобно и попита:
— Добре ли си?
Той успя да се усмихне.
— В сравнение с какво? Вие ми се свят, всичко около мен се върти, и имам чувството, че ще повърна всеки момент.
— Това е само от обезводняване и ниско кръвно налягане. Вярвай ми, Кит.
Когато най-сетне затвори вратата и подкара лендроувъра, Фиона изпадна в невероятна еуфория. Беше се справила. Напук на вероятностите, успя да го намери навреме. Щяха да се измъкнат. Изпита желание да запее. Минаха гората и вече се движеха по открития склон. Фиона виждаше пред себе си иглолистните насаждения, зад които се криеше мостът.
Когато наближиха дърветата, отзад се разнесе гласът на Кит.
— Той няма да ни пусне така лесно, Фиона — каза той едва чуто. — Спри колата.
Макар да отиваше против инстинкта си, който й подсказваше да се движи колкото може по-бързо, Фиона се подчини. Извъртя се на седалката и го погледна.
— Какво има, Кит?
— Ако мостът го няма, закъсваме — каза той с усилие. — Бинокълът — в жабката. Слез и погледни какво е положението. Моля те.
— Взел е пушката ти, Кит. Може в момента да ни наблюдава.
— Досега вече да е стрелял. Моля те.
Фиона се замисли.
Имаше смисъл в това, което каза Кит. Ако Блейк беше от тази страна на пропастта, той щеше досега да е стрелял по тях, още докато се качваха на лендроувъра. При това можеше да се прикрива зад боровете. Кит още не бе излязъл от шока и тя не можеше да си позволи да рискува. Слезе от колата и тръгна покрай дърветата към завоя, от който можеше да види моста. Когато зави, прикривайки се зад няколко израснали наблизо едно до друго дървета, на лицето й се изписа усмивка. Мостът си беше на мястото. Каза си доволно, че страховете на Кит се бяха оказали неоснователни.
Но след като тъй или иначе бе взела бинокъла, реши да провери по-внимателно дали няма разхлабени греди. Вдигна бинокъла към очите си и нагласи фокуса така, че да вижда ясно моста. Първоначално всичко й се стори наред. После сърцето й подскочи. Свали бинокъла от очите си, после го вдигна и пак погледна. Идеше й да се разплаче. В далечния край на моста въжетата бяха прерязани почти докрай. Прорезите се виждаха ясно през бинокъла.