Фиона кимна.
— Благодаря.
— В него са обяснени всички подробности — как е подготвял и изпълнявал плановете си. Как успял да се измъкне от наблюдението на испанската полиция, докато всички мислехме, че си е във Фуенгирола. Излиза, че някакъв негов братовчед живеел в Испания. Той му дал колата си и стоял на негово място във вилата, докато Блейк се връщал тук, за да убие Дрю Шанд и Джейн Елиъс. Горе-долу си приличали на външен вид, а испанските ченгета се задоволявали да минават по веднъж край вилата, и видели ли там да се навърта човек, който приличал отдалеч на Блейк, през ум не им минавало, че може и да не е той.
Фиона кимна безразлично.
— Разбирам.
— Връщал се с ферибот без всякакви проблеми, разбира се, защото никой не го бе обявил за издирване. Събрал необходимата информация от Интернет и от всевъзможните публикации за бъдещите му жертви. Открил къщата на Кит, като проверил в поземления регистър. Явно е бил умен, мръсникът. Предвидил е всичко, с изключение на камерите за наблюдение в Смитфийлд.
— Всичко това е много интересно, Стив. А успя ли да откриеш в дневника най-важното?
— Мотивът ли?
— Разбира се.
Бе лежала будна много нощи, докато се опитваше да разбере какво бе подтикнало Блейк към убийствата. Знаеше, че бе редно да има някаква вътрешна логика в постъпките му, но така и не успя да разбере защо е трябвало да си отмъщава на писатели на криминални романи.
— Много е извратено, но има някакъв смисъл — каза Стив.
— Обикновено е така — отвърна Фиона. — Е, какво е обяснението?
— Блейк е искал да си отмъсти за несправедливото обвинение. Но съзнавал, че ако започне да си отмъщава директно, ще го заловят. Колкото повече мислел, толкова повече се убеждавал, че има хора, по-виновни от полицията за това, което му се е случило.
— Писателите на криминални романи? — попита недоверчиво Фиона. — Продължавам да не разбирам.
— Стигнал до извода, че животът му нямало да бъде съсипан, ако полицията не била прибегнала до услугите на специалист по профилиране. А според него единствената причина, поради която хората приемали сериозно профайлърите, били романите, в които те биват представяни като непогрешими. И кой ги е превърнал в герои?
Фиона въздъхна.
— В романите на всички негови жертви профайлъри залавят серийния убиец. Нещо повече, тези романи бяха превърнати във филми с милионна аудитория. Да, явно те са били виновни.
— Горе-долу така излиза — кимна Стив.
— А когато видял убийството на Сюзън Бланчард, решил, че нарушаването на моралното табу не е чак толкова трудно — допълни Фиона почти на себе си и погледна към Стив. — Споменава ли нещо за нея?
— Непрекъснато. Пише колко го развълнувало убийството. Как разбрал, че убийството е върховната проява на власт на едно живо същество над друго.
— В крайна сметка всичко опира до власт — каза тя тихо. После стана. — Благодаря ти, Стив. Трябваше да разбера това.
— Така си и мислех.
— Искаш ли да дойдеш с мен у дома и да вечеряме заедно. Кит сигурно се надява да се върнеш с мен.
Стив също стана.
— С удоволствие, но не мога. — Наведе глава, после отново я вдигна и срещна въпросителния й поглед. — Обещах да изляза с Тери.
Усмивката на Фиона беше съвсем искрена.
— Крайно време беше — тя пристъпи към него и го прегърна. — Омръзна ми да обяснявам на всеки от вас поотделно до каква степен не сте успели да се разберете един друг.
— Е, не знам. Не съм убеден, че мога да й простя, но решихме поне да се изслушаме, след като нещата си дойдоха на място.
Фиона погледна пред себе си.
— Мислиш ли, че е така?
— Мисля, че винаги става така, след като светът ти се обърне надолу с главата — отвърна Стив. — Накрая нещата си идват отново на обичайните места.
Епилог
„Скъпа Лесли,
Пиша това писмо, за да се сбогувам с теб.
Ако беше още жива, щеше да знаеш, че съм от психолозите, които нямат много вяра в този вид психотерапия, но тъй като приех посттравматичните консултации на своя колега, реших, че е въпрос на чест да изпълня професионалните му съвети, независимо от това колко глупаво се чувствам.
Удивително е, като си помислиш, колко малко разбираме какво точно предизвиква тази или онази наша реакция. Дори обучени професионалисти като мен трудно могат да разберат мотивацията на собствените си постъпки. Но това, което най-сетне разбрах, бе, че твоята смърт и това, което си преживяла преди да умреш, така и не престанаха да ме преследват, независимо от това, че си бях внушила обратното. Остана ми наследство от мъка и чувство за вина. Чувствах се виновна, че настоявах да отидеш в «Сейнт Андрюс», когато можеше да бъдеш при мен в Лондон. Чувствах се виновна, че останах жива. Аз бях по-голямата ти сестра и мой дълг бе да те защитавам, а не го сторих. Чувствах се виновна и задето не можах да накарам полицаите да открият убиеца ти. Чувствах се виновна, задето не можах да предотвратя всичко, което се случи с татко след твоята смърт.