Берокал кимна.
— И според вас това е показателно?
— Според мен това говори за чувство на безсилие. Няма признаци за колебание преди нанасяне на удара — това свидетелства за насъбрана ярост. Когато търся подобни престъпления, ще следя за появата точно на тези белези.
Фиона придърпа нагоре панталоните си, клекна и се зае да оглежда пръстта. Не беше особено убедена в смисъла на това занимание. Всъщност научаваше много малко от външния вид на местопрестъплението. Никога не бе открила нещо, което да не е описано в досиетата, които прочиташе след това. Но полицаите очакваха от нея да получи прозрение при вида на мястото, където е бил открит трупа. Това беше някакво суеверие, и още в началото на работата си с полицията тя бе решила да действа съобразно техните убеждения, вместо да предизвиква излишни конфликти.
Тя се изправи.
— Благодаря, че ме доведохте тук.
— Видяхте ли нещо, което не сте знаели преди? — Берокал отстъпи и й направи знак да мине пред него.
От този въпрос се страхуваше.
— Видяното потвърждава едно — каза тя категорично. — Убиецът познава много добре околностите. Това не е място, което би било известно на случаен посетител.
— Местен човек, така ли?
— Мисля, че можем да приемем това със сигурност — каза тя категорично. — Той не само познава мястото, но знае и какво се е случило тук и се е възползвал от преданието.
Чу зад себе си щракането на запалка. Берокал бързаше да навакса нивото на никотина в кръвта си, което сигурно бе спаднало застрашително след едночасова абстиненция.
Когато излязоха от завоя и видяха пред себе си шосето, Фиона спря рязко. Пред тях пълзеше със скрибуцане малко влакче. Мърлявите бели вагончета се тътреха бавно на фона на някакъв глас с тенекиен тембър. Бяха прекалено далеч, за да чуят думите.
— Какво, по дяволите, е пък това? — попита тя, посочи влакчето и се обърна към Берокал.
Той повдигна примирено вежди.
— Наричат го El Tren Real — поясни той. — Кралският влак. Прави обиколки на стария град и околовръстния път туристическа атракция.
Фиона се засмя.
— Трудно ми е да си представя кралското семейство на него.
— Жалка работа — процеди огорчено Берокал. — Не е любимият ми образец на туристическия бизнес в Испания.
Продължиха мълчаливо към колата. Потънала в мислите си, Фиона не обърна особено внимание на живописната панорама на града, която се простираше пред тях.
— Отиваме към църквата — обяви Берокал.
Фиона потисна нетърпението си. Искаше й се най-сетне да започне истинската си работа, а не да си губи времето с огледи на местопрестъпления. Със същия успех можеше да се е прибрала в хотела с Кит. Ползата щеше да е еднаква.
На около двеста фута над панорамното шосе, по което Фиона пътуваше обратно към града, Кит тъкмо отваряше тежките дървени капаци на прозореца, украсени с пищни орнаменти от ковано желязо. В стаята нахлу светлина. Кит подсвирна тихичко при вида на гледката, която се простираше пред него. Хотел „Граф де Оргас“ носеше името на най-прочутата картина на Ел Греко, съхранявана в града, и се извисяваше на Императорския хълм, предлагайки зашеметяваща панорама на Толедо. Пейзажът, подобен на видение, удивително много напомняше на фона на поне дузина други картини на великия художник — почти по нищо не личеше, че от времето, когато са били рисувани, са изминали четири века и половина. Хотелът беше разположен идеално на скалата, която се извисяваше точно срещу крепостта. От стаята им се виждаше ясно целият средновековен град. Кит реши да се поддаде на изкушението.
Двайсет минути по-късно таксито го остави на Пласа де Сокодовер — оживен площад, който според пътеводителя бе същинското сърце на стария град. Площадът бе заобиколен от високи, елегантни сгради с капаци на прозорците, но красотата им лъхаше леко на тление. Партерните етажи на сградите бяха заети от кафенета и сладкарници. Кит си каза, че атмосферата му напомня на повечето малки южноевропейски градчета. Жени прекосяваха забързано площада, понесли тежки пазарски торби, старци седяха в кафенетата, пушеха и разговаряха, недорасли хлапета се подпираха по ъглите или се мотаеха около входовете, хвърляха по някой поглед към представителите на другия пол и незабавно започваха да позират, за да им направят впечатление. Но не е било винаги така.