Беше взела ранен влак от гара Кингс Крос, после се прехвърли на друг и се озова в Хатърсейдж малко след десет. Беше вървяла с добро темпо по стръмнината към Хай Неб, наслаждавайки се на физическото усилие, на стягането на прасците и изопването на бедрените мускули. След като изкатери последната отсечка до върха на Станадж Едж, тя се облегна задъхана на скалата, пи малко вода и тръгна напред по каменистата площадка. Връзката с миналото й помагаше да стъпи на земята — по-добре от каквото и да било друго. Вятърът, който брулеше в гърба й, я освежаваше, пропъждаше от ума й раздразнението, което я тормозеше от сутринта. Тогава й стана ясно, че трябва да се махне за един ден от Лондон. В противен случай до вечерта мускулите на гърба и вратът й щяха да са твърди като камък, а болката щеше да плъзне по врата и да стегне здраво главата й.
Единственият й ангажимент за деня беше среща с един от студентите, на които беше научен ръководител, но му се обади от влака и промени уговорката. Тук, сред мочурищата, не можеше да я догони нито един журналист от таблоидите, нямаше опасност някой телевизионен екип да й тикне в лицето камерата си, за да се осведоми за мнението на „Строгата Камерън“ за днешните събития в съдебната зала.
Разбира се, тя не можеше да очаква, че нещата ще се развият точно според нейните очаквания. Но когато чу по късните новини, че вече втори ден не се дава ход на сензационния съдебен процес срещу убиеца от Хампстед Хийт поради юридически спорове, прецени, че журналистическата глутница ще вие за кръв. За тях Фиона беше идеалното средство за поставяне на полицията в неудобно положение. Това бе една от многото причини, поради които реши да стои встрани от събитията.
Никога не бе търсила публичност за съвместната си работа с полицията, но независимо от това публичността я преследваше. Фиона мразеше да вижда лицето си на първа страница на вестниците, а и колегите й се дразнеха. Известността бе нарушила неприкосновеността на личния й живот — и нещо по-лошо, по някакъв начин принизи постиженията й на учен. Сега, когато публикуваше статии в специализирани издания или издаваше някоя книга, тя знаеше, че работата й се подлага на много по-скептична оценка от обичайното — просто защото бе прилагала познанията и уменията си в обикновения живот, и то по начин, който дразнеше привържениците на чистия академизъм.
Мълчаливото неодобрение на професионалните среди стана още по-осезаемо, когато в таблоидите гръмна новината, че Фиона живее с Кит Мартин. Трудно бе да си представиш човек, по-неподходящ за неин партньор в очите на академичната общественост — скандално бе тя, хабилитиран психолог, който се занимаваше с разработката на научно обоснована методика за залавяне на серийни престъпници, да живее с най-популярния автор на трилъри за серийни убийци в страната. Ако Фиона се бе вживяла дотолкова в мнението на колегите й за нея, можеше да си направи труда да обясни, че не е влюбена в романите на Кит, а в мъжа, който ги пишеше. Можеше да подчертае, че именно естеството на неговата работа я накара да се колебае извънредно много, преди да си позволи тази връзка. Но тъй като никой не се осмеляваше да я упрекне в нещо, тя предпочете да не се оправдава за несъществуваща вина.
Мисълта за Кит незабавно подобри настроението й. Това, че успя да срещне единствения мъж, който бе в състояние да я изтръгне от затвора на постоянния размисъл, бе истинско чудо и тя бе преизпълнена с благодарност за него. Хората надали щяха някога да проникнат отвъд грубоватия чар, който той представяше пред своята публика, но Фиона бе открила, че освен несъмнения интелект Кит притежава и добро сърце, съобразява се с хората около себе си и е надарен с чувствителност, каквато тя не бе вярвала, че може още да съществува. Благодарение на Кит тя бе успяла да намери относителен покой, и да държи на разстояние демоните от възвишението Станадж Едж.
Докато вървеше бързо напред, Фиона отново погледна часовника си. Добре се движеше. Ако не забавеше темпото, щеше да има време за едно питие в „Домът на лисиците“, преди да стане време да се качи на автобуса, който щеше да я откара до Шефилд, за да се качи на влака за Лондон. Беше прекарала пет часа на открито, пет часа, през които не бе видяла друго човешко същество, и това бе достатъчно да възстанови устойчивостта й. До следващия път, мислеше си тя мрачно.
Влакът беше по-празен, отколкото бе очаквала. На мястото до Фиона не седна никой, а човекът срещу нея заспа десет минути, след като потеглиха от Шефилд, така че тя можеше да ползва цялата масичка между тях. Това бе добре, защото Фиона имаше достатъчно работа, която смяташе да свърши по пътя. Открай време имаше уговорка със собственика на кръчмата до гарата — когато пристигнеше там, му оставяше лаптопа и мобилния си телефон на съхранение, а в замяна той получаваше всички последни издания на Кит с автограф. Така беше по-сигурно, отколкото да ги оставя на гардероб на гарата, а излизаше и по-евтино.