Така беше и тази сутрин. Можеше да разиграе картата „Незаменима съм“, и да хукне право към полицията. Но тя го убеди, че толкова рано надали има върху какво да работи и отдели време да споделят нещо, което имаше стойност за него. Кит се стараеше да й връща със същата монета, но съзнаваше, че не го бива толкова в това отношение. Потънеше ли в някоя книга, преследван от кошмара на сроковете, не можеше да мисли за нищо друго, освен за следващия текст, който трябваше да въведе в компютъра. Тогава единственият начин, по който можеше да прояви любовта си към нея, бе да й готви през почивките и да отделя време да вечеря с нея. Не беше много, но все беше по-добре от нищо.
Прекара остатъка от деня като добросъвестен турист, и се върна в хотела малко след шест часа. Купи от бара бутилка червено вино и го отнесе в стаята им. Нямаше представа колко ще се забави Фиона, но това не беше проблем. Включи MTV, наля си чаша вино, отвори компютъра и провери пощенската си кутия. Единственото важно писмо беше от литературния му агент, който потвърждаваше, че е сключил договор с независима филмова компания, която искаше да прави телевизионна адаптация на първия му роман. Самият Кит бе убеден, че „Специалистът по дисекции“ не подлежи на филмиране, но ако хората имаха желание да му платят много пари, за да се убедят сами в това, нямаше намерение да възразява.
Парите не го вълнуваха прекалено много. Майка му и баща му бяха учители, и той и брат му израснаха в среда, където не се обръщаше особено внимание на парите. Винаги бе имало достатъчно и Кит не бе расъл с чувството, че е лишен от нещо, защото родителите му не могат да си го позволят. Не бе получил кой знае какъв аванс за първия и втория си роман, и според него надали някой бе по-изненадан от собствените му издатели, когато „Кръвна картина“ стана истинска сензация, превърна се в култов роман и бе възприета като книга, надхвърлила ограниченията на жанра. В резултат на всичко това през последните две години бе спечелил повече пари, отколкото родителите му печелеха за десет.
Кит не знаеше какво да прави с тези пари. Голяма част отидоха за купуването на къщата, но като изключим това, двамата с Фиона нямаха особени материални претенции. Той нямаше слабост към скъпи дрехи, не проявяваше никакъв интерес към луксозни коли и продължаваше да предпочита по време на почивките да заминат за някъде със самолет, да наемат кола и да нощуват тук и там по евтини хотели. Най-големите му разходи бяха вероятно за музика, но дори в това отношение му помогна едно турне за представяне на книги в Канада и Съединените щати. Там си позволи да накупи огромен брой дискове на смешни цени.
Основният лукс, от който имаше нужда, бе убежище, където да пише несмущаван, когато книгата навлезеше в мъчителната си междинна фаза. Началото винаги беше лесно, но минеше ли първите сто страници, го връхлиташе депресията, защото решаваше, че написаното не отговаря на първоначалната му амбиция. На този етап всяко прекъсване за него бе равносилно на мъчение. Фиона бе може би единственият човек, чието присъствие не го вбесяваше, вероятно защото винаги знаеше кога да го остави сам.
Тъкмо тя му предложи да купи някоя малка къщичка из северната пустош, където можеше да работи несмущаван толкова дълго, колкото си искаше, и колкото бе необходимо, за да се пребори с недоволството от собствената си работа. Обикновено най-ужасната фаза продължаваше около шест седмици — в рамките на следващите сто и петдесет страници. Фиона го бе уведомила, че предпочита да се лиши от присъствието му, стига това да му помогне да възстанови по-бързо обичайната си спокойна жизнерадост.
Затова купи къщичката. Никога нямаше да престане да се удивлява, че на Британските острови все още има такива места, на които човек да може да си осигури пълна изолация. От къщурката, която се състоеше от две помещения, надлъж и на шир, докъдето поглед стигаше, не се забелязваха следи от човешко присъствие. За да стигне дотам, първо трябваше да вземе самолета до Инвърнес, да вземе старичкия лендроувър, който държеше в един гараж наблизо, да зареди багажника с достатъчно бакалски стоки, и да кара още около два часа към южния край на безкрайната пустош, наречена Съдърланд. Токът си осигуряваше с дизелов генератор, вода черпеше от близкия извор, отопляваше се с дърва — печката беше достатъчно голяма, за да загрее и вода колкото за половин вана. По настояване на Фиона отдели пари за мобилен телефон, но го използваше само, за да свързва от време на време компютъра и да проверява пощата си.