През двайсетте години от онази вечер, когато тя го бе унизила — безогледно и ненужно — на абитуриентския им бал в онзи малък градец в Ню Ингланд, и двамата бяха изминали дълъг път. Но той не бе забравил нито за миг камшичния удар на нейния присмех, който се отпечата върху него с нажежено желязо и беляза живота му завинаги.
С първите пет приключи неговия период на подготовка. Следващите петнайсет трябваше да му помогнат да усъвършенства изкуството си. По една за всяка съсипана година от живота му. Едва след това, нито миг по-рано, Джей Шуман щеше да се изправи лице в лице с отмъщението — лично и професионално.
До този момент му предстоеше дълъг път. Но сега Джей Шуман се бе заела със случая. Най-сетне можеше да се заеме с истинското отмъщение.
Глава 14
Фиона хвърли последен поглед на бележките си, после вдигна очи към полупразната зала.
— Нека обобщим. Свети Павел, в Първото си послание до Коринтяните, казва: „Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разбирах; а като станах мъж, оставих младенческото.“
Но социално непригодният човек е нещо друго. Всички ние приемаме отрано, че не сме център на вселената, и че други хора могат също да споделят житейската сцена със собствените си житейски истории. Болестните отклонения на социално непригодната личност не допускат тя да се адаптира към тази мисъл. В ограничения светоглед на такъв човек останалите хора съществуват на по-ниско ниво. Тяхната единствена ценна функция е да задоволяват неговите нужди и желания. — Тя се усмихна леко и добави: — Затова много от тях постигат такива успехи като индустриални магнати. — Отбеляза със съжаление, че много малко от слушателите отвърнаха на усмивката й. Вероятно защото повечето вече бяха избрали за себе си именно такава кариера. Сериозно нещо са студентите в наши дни.
— И така, ако искаме да сме в състояние да проследим донякъде хода на мислите на престъпника психопат — продължи Фиона, — трябва да се научим да се връщаме назад във времето. Оставям ви да помислите върху това, както и върху един откъс от Библията, чиито текстове се отличават със забележително психологическо прозрение: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно“.6 Макар в нашата сфера на дейност да се попада по-лесно в ада. — Тя кимна любезно. — Благодаря ви, дами и господа. Очаквам ви идущата седмица по същото време.
Свела глава, Фиона се зае да събира записките си, докато студентите се изнизваха постепенно от аудиторията. До нея едва долитаха откъслеци от полугласните им разговори. Чудеше се доколко ги е разочаровала. Беше убедена, че повечето от тях са се записали за водения от нея семинар „Психиката на престъпника“, защото фантазията им се е развихрила, след като са гледали „Мълчанието на агнетата“. Сигурно са очаквали да им преподава някое второ издание на Джоди Фостър, движена изцяло от инстинкт и интуиция, а вместо това се налагаше да учат статистика и да пишат есета, спазвайки строги интелектуални ограничения. Броят на студентите, които се отказаха, смущаваше административния ръководител на катедрата, но не и Фиона. Никога не се бе интересувала от фантазьори.
Някакво шесто чувство я накара да вдигне очи и по лицето й грейна усмивка, лишена от всякакво кокетство. Едрата фигура на Кит си проправяше път между редовете. Той отвърна на усмивката й и се облегна на катедрата, докато тя прибираше последните листове в чантата си.
— Чудесен финал — отбеляза той. — Особено ми хареса представата за убиеца психопат като Питър Пан. Момчето, което така и не пораснало.
— Знаеш ли, сравнението наистина е интересно. Ако положа малко усилия, мога и да измъкна нещо от тази идея. Капитан Хук и Изгубените момчета. Уенди като майчински образ… Благодаря, Кит, смятам да ти открадна идеята. На какво дължа всъщност удоволствието?
Фиона слезе от подиума и го целуна леко по бузата.
— Днес работих като парна машина, но парата ми свърши преди около час. Тогава се сетих, че днес има премиера на новата книга на Адам Честър — в „Крайм ин Стор“, от шест часа. Реших да мина оттук и да проверя съществува ли макар и минимален шанс да ме придружиш — двамата се упътиха заедно към вратата.