Твоето творчество е бледо отражение на чужда светлина. Правиш всичко възможно, за да унищожиш всякаква конкуренция. Отнемаш чуждото, унищожаваш го. Ти си вампир и пиеш кръвта на хората, на чийто талант завиждаш. Знаеш, че е така. Вгледай се в жалката си, мизерна душа и няма да бъдеш в състояние да отречеш това, от което ме лиши.
Дойде време за разплата. Не заслужаваш нищо друго, освен моето презрение и омразата ми. Ако се налага да те убия, за да получа това, което по право е мое, така и ще стане.
Аз имам право да избера деня и часа. Вярвам, че занапред няма да спиш спокойно — не го и заслужаваш. Ще се забавлявам добре на твоето погребение. А после ще се издигна като феникс от твоята пепел.“
Фиона препрочете отново злостното писмо. После го остави внимателно на масата, отиде при Кит и го прегърна.
— Горкият. Това е ужасно.
Той зарови лице в рамото й и тя почувства колко е напрегнат.
— Умът ми не може да го побере — каза той приглушено. — Просто не намирам никакъв смисъл.
Фиона продължи да го прегръща мълчаливо, докато почувства как тялото му постепенно се отпуска.
— Откъде дойде писмото? — попита тя след малко.
— Дойде със следобедната поща. Бях зает и оставих писмата зад вратата, както ги бяха пуснали. Като излизах, преместих целия куп в кабинета. Не очаквах нищо важно.
— Запази ли плика?
Той кимна.
— В кошчето е, хвърлих го там по навик.
Кит влезе в кабинета си, Фиона го последва и незабавно затъна в хаоса от книги и хартия, затрупал всички хоризонтални повърхности в помещението, включително и част от пода. Не за първи път се зачуди как бе възможно някой да работи насред тази бъркотия. Но Кит не само че работеше, но и очевидно винаги знаеше къде точно се намира всяка книга, папка или писмо. Отиде право при кошчето за отпадъци до бюрото, извади един обикновен бял самозалепващ се плик и започна да го оглежда намръщено. Фиона го прегърна през кръста и погледна плика. Адресът бе написан на компютър със същия обикновен шрифт.
— Печатът е от Западен Лондон, писмото е пуснато преди два дни, с обикновена поща — каза Кит и се изсмя нервно. — Е, очевидно убиецът не бърза особено с изпълнението на заплахата. Това трябва да бъде някакво успокоение.
— Трябва да съобщиш на полицията — каза категорично Фиона.
Кит пусна плика и той падна върху клавиатурата.
— Така ли мислиш?
Тонът му беше скептичен.
— Да, трябва. Писмото е наистина ужасно. При това те заплашва със смърт, за бога!
Кит се отпусна на стола пред бюрото, завъртя се и я погледна право в очите.
— Получавам постоянно ужасни писма, скъпа. Признавам, досега не са ме заплашвали, че ще ме убият, но сред писмата от почитатели редовно има и други, които оплюват и мен, и книгите ми. Възмутена читателка от Тънбридж Уелс ме уведомява, че е ужасена от някои сцени в „Специалистът по дисекции“. Мис Цензура от Ламбет е отвратена при мисълта, че непълнолетни деца биха могли да прочетат долнопробните сексуални фантазии в „Кралят на остриетата“. Има, разбира се, и такива, които ме обвиняват, че описанията на перверзии и трупове са недостатъчно детайлни и безцветни. Нали разбираш, не са само възторзи.
— Как откриват адреса ти? — попита Фиона, внезапно ужасена от представата, че в къщата й може да се заточи върволица психически нестабилни читатели.
Кит сви рамене.
— Повечето писма ми ги препращат от издателството. Други пристигат по електронната поща. Един-двама от по-изявените маниаци може и да са преровили общинските регистри на Дартмут Парк. Не съм толкова трудно откриваем.
Фиона потръпна.
— Писмото беше достатъчно ужасно, но сега наистина започна да ме плашиш. Наистина, Кит, най-добре го занеси в полицията.
Той започна да си играе с един молив.
— Ще ми се изсмеят, Фиона. Обикновено налудничаво анонимно писмо. Не съдържа нищо конкретно. Вътре пише само, че крада идеите на други хора. Което е пълна глупост. Сигурно някой перко си е внушил нещо.
Фиона явно не беше убедена.
— Струва ми се, че не бива да приемаш това толкова безгрижно, Кит. Наистина мисля така.
Обърна се и отиде до прозореца. Щорите бяха вдигнати както обикновено. Тя дръпна нервно шнура и ги спусна, за да изолира Кит и себе си от външния свят. Трябваше да върши нещо, за да не проговори за това, което тревожеше мислите й.