— Работата не е в това дали аз го приемам безгрижно. Полицаите ще са убедени, че им губя времето. И защо наистина да реагирам на това писмо по-различно, отколкото на всички оскърбителни анонимни писма, които съм получавал досега? Откакто издадох първата си книга, ми пишат всякакви кукувици. В това писмо няма нищо странно. Говоря ти честно. Просто първоначално се стреснах. Дори анонимните писма рядко се отличават с толкова отровен език. Но нито едно от писмата, които съм получавал досега, не е имало никакви последици, и не виждам защо това трябва да бъде по-различно.
Кит съзнаваше, че възразява прекалено настоятелно. Но не искаше да си позволи да се уплаши. Искаше това писмо наистина да се окаже едно от многото подобни, които бе получавал. Всяка друга реакция би отворила пред страха вратата, която той бе заключил здраво.
Но Фиона бе твърдо решена да облече в думи това, което се въртеше в главите и на двамата, колкото и неприятно да бе то.
— След онова, което се случи с Дрю, мисля, че не можеш да си позволиш да не обръщаш внимание на заплахи — каза тя тихо.
— Знаех си, че ще го кажеш — отвърна раздразнено Кит. — Знаех, че не трябваше да ти показвам писмото. Господи, Фиона, трябва ли винаги да анализираш фактите и да ги свързваш един с друг? Това са две съвсем отделни събития. И това е. Става ли така?
— Не, не става — Фиона повиши тон. Бузите й пламнаха. — Защо се съпротивляваш толкова упорито? Само преди две седмици друг автор на криминални романи бе убит по отвратителен, ритуален начин. Сега ти получаваш заплаха, че ще бъдеш убит, и смяташ, че едното няма никаква връзка с другото? Погледни реалистично на нещата, Кит.
Той удари с молива по бюрото.
— Единствената връзка между убийството на Дрю и това писмо се състои в това, че някакъв малоумния е решил да се възползва от убийството, за да ме уплаши до смърт. Нали прочете писмото, Фиона. Убеден съм, че не е написано от човека, който е убил Дрю. В него няма никакъв намек за онова убийство, няма самодоволство, авторът не казва „Ще си получиш заслуженото също като Дрю Шанд“.
— Това не доказва нищо — избухна Фиона. — Писмото не е писано от нормален човек. И човекът, убил Дрю Шанд, не е нормален.
Кит стана и удари с юмрук стената.
— Фред и Роузмари Уест8 също не са били нормални, но това не означава, че са написали това писмо. Виж какво, Фиона — едно е сигурно. Ако се появя с тази дивотия в полицията, знам много добре какво ще кажат.
Фиона скръсти ръце на гърдите си.
— Бъди така добър да кажеш и на мен.
— Ще ми кажат, че се държа като Джорджия. Ще отпишат цялата работа като поредния опит на писател да си създава сензационна реклама. Няма да ме приемат сериозно. И какво всъщност биха могли да направят? Да пратят писмото в лабораторията, за да видят дали подателят не е оставил за тяхно удобство пръстови отпечатъци и материал за ДНК-анализ? Малко се съмнявам.
Фиона не можеше да не признае, че Кит е прав. Знаеше, че най-вероятно ще стане точно така. Но това убеждение не стапяше ледената буца страх, която се бе загнездила в стомаха й. Мъчителна беше мисълта, че някой мразеше Кит — и книгите му — до такава степен, че бе в състояние да излее толкова злост на белия лист. Според нея страхът, че тази омраза може да премине в насилие, бе напълно естествена реакция.
Мина покрай Кит и тръгна към антрето. На прага се обърна и каза:
— Решавай сам. Писмото е до теб. Но мисля, че грешиш.
— Значи нищо ново — той й обърна гръб. — Все някак ще го преживея.
Tqsaf mxafa ruzwp dqiet mzp. Mxxah qdftq etqim e. Ngfft zfsqf uf. Qhqdk napkt mpftq udaiz ftqad kmzpz afazq artfq yomyq oxaeq.
Много нещо се изписа за Дрю Шанд. Но не можаха да направят връзката. Всеки си имаше собствена теория и нито една от тях нямаше нищо общо с истината. Но скоро ще започнат да разбират. Що се отнася до мен, аз си кротувах като добро момче и се стараех да не привличам ничие внимание. Не че някой би се сетил да ми обърне внимание.
А това означава, че няма да имам проблеми с изпълнението на следващия етап от плана си. Джейн Елиъс. Тя е американка, но живее в Ирландия — сигурно защото в Ирландия писателите не плащат данъци. На тази мръсница не й стига, че печели луди пари, ами иска да задържи всичко до последния грош.
8
За периода от 1967–1972 г. Фред и Роузмари Уест убиват все още неуточнен брой млади момичета, чиито трупове заравят в градината на къщата си. — Бел.прев.