Лампите бяха запалени и езера от топла светлина сияеха из стаята. Кит седеше в любимото си кресло с чаша в ръка. Това би било прекрасно, стига да беше сам. Но освен него в дневната седеше последният човек, който Фиона би пожелала да види.
Сгушена на дивана, подвила крака под себе си и захвърлила елегантните си обувки на килима, седеше Джорджия Лестър. Една от легендите на епохата си, Джорджия Лестър бе публикувала над трийсет романа за двайсет и пет години, и съперничеше на Ф. Д. Джеймс и Рут Рендъл за титлата „Кралица на криминалния жанр“. Беше един от първите писатели на криминални романи, чиито произведения бяха получили блестящи телевизионни адаптации, което пък й гарантираше постоянно място в класациите за бестселъри. Беше любимка на медиите и експлоатираше безсрамно всяка възможност името й да се появи във вестниците, да се чуе по радиото или телевизията. Мъжете се поддаваха на способностите й да флиртува и да ласкае, както и на несъмнената й щедрост; повечето жени, включително Фиона, откровено я ненавиждаха.
— Джорджия е Барбара Картланд на криминалния жанр — бе заявила тя веднъж пред Мери Хелън Марголис, която едва не се задави с питието си и тутакси разпространи коментара й сред колегите от бранша, без разбира се да цитира източника.
Меката светлина беше изключително подходяща за Джорджия, защото така не се забелязваше прекалено опънатата с помощта на пластични операции кожа, по-естествен изглеждаше и сложният грим, с който Джорджия се опитваше да забави хода на годините. На тази светлина изглеждаше като четиридесет и две-три годишна — според Фиона същинско чудо, като се имаше предвид, че Джорджия със сигурност бе на петдесет и седем години, ако не и на повече.
— Фиона, скъпа — измърка Джорджия и поднесе бузата си така, че учтивата целувка бе задължителна.
Фиона се наведе покорно към нея, като мислеше, че кожата на лицето й пламти от вятъра, косата й не е сресана, а пуловерът й сигурно мирише на пот. Джорджия, разбира се, ухаеше на „Шанел №5“ и бе облечена в съвършена тъмносиня рокля с меки линии, които подчертаваха само стратегически точки от гърдите и бедрата. Косата й, боядисана в невероятен, но въпреки това убедителен пепеляворус нюанс, изглеждаше така, сякаш току-що бе излязла от фризьорския салон.
— Не очаквах да те видя тук, Джорджия — каза Фиона и си наля вино. После отиде до Кит и го целуна по бузата. — Здравей, скъпи — каза тя, надявайки се, че тонът й и целувката ще са достатъчни като предложение за примирие.
Той я прегърна през кръста и я притисна до себе си. Изпита облекчение, че денят на открито, прекаран с Керълайн, като че ли бе прекършил враждебността й. Кит много се измъчваше, когато отношенията им се обтягаха, но бе разбрал от самото начало, че с нея или ще бъде така, или той ще трябва да свикне да се извинява дори когато е прав. Но така или иначе в повечето случаи отстъпваше, за да има мир. Понякога обаче се заинатяваше, готов да понесе неприятната атмосфера в къщи, за да може Фиона да си каже, че може пък и да не е била права.
— Добре ли прекара? — попита той.
— Имахме късмет с времето — отвърна Фиона и седна на страничната облегалка на креслото му. — Минахме около десет мили и гледките бяха фантастични.
Джорджия потръпна театрално.
— Десет мили? Не знам как го правиш, Фиона, наистина не мога да си представя. Не би ли предпочела да си седиш на топло с този прекрасен мъж?
— Възможностите не се изключват взаимно, Джорджия — каза сухо Фиона. — Освен това имам нужда от движение.
Джорджия се усмихна като учителка, която потупва покровителствено някое малко момиченце по главата.
— Винаги предпочитам физическото натоварване на закрито — заяви тя.
Фиона не й достави удоволствието да продължи темата.
— А ти как си, Джорджия? — попита тя. — Доколкото разбирам, си се притеснила за безопасността си.
Джорджия веднага превключи на трагичен тон.
— Горкият Дрю! Такава ужасна съдба и такава трагична загуба за всички нас!
— Мислех, че не познаваш лично Дрю — отбеляза Фиона въпреки желанието си да не се заяжда.