— Имам предвид творчеството му, скъпа. Унищожаването на такъв талант в началото на кариерата му е истинска трагедия.
Фиона изпита желание да се престори, че повръща, но устоя.
— Но все пак смъртта на Дрю не би трябвало да е повод за теб да се чувстваш застрашена, нали?
— Джорджия дойде тъкмо по този повод — намеси се Кит. Не искаше двете жени да продължават да се заяждат, докато накрая Фиона излезе от стаята. Беше го правила преди — предпочиташе да постъпва така, вместо да премине към откровена враждебност и да развали неразбираемото приятелство, което свързваше Кит и Джорджия. Но тази вечер Кит държеше тя да остане.
— Именно, скъпа. Когато Кит ми каза за ужасното писмо, което е получил, веднага прецених, че трябва да дойда. Той говореше толкова безгрижно! А когато ми каза как си реагирала ти, скъпа, разбрах, че имам съюзник в твое лице — тя удостои Фиона с пълния блясък на козметично усъвършенстваната си усмивка.
— Джорджия е получила писмо, подобно на моето — каза Кит. — Покажи го на Фиона — изглежда, че е писано от едно и също лице.
Джорджия взе един сгънат лист от ниската масичка пред дивана и го повдигна, принуждавайки Фиона да отиде до нея, за да го вземе. Фиона седна в другото кресло, отвори писмото и зачете. Хартията и печатът изглеждаха същите като в писмото на Кит. Стилът беше много подобен. Дори, ако си спомняше правилно, се повтаряха цели изречения.
„Джорджия Лестър, прочете тя, ти претендираш за титлата Кралица на криминалния жанр, а всъщност си монарх на плагиаторите и се радваш на незаслужена слава. Известността ти се дължи на това, което си откраднала от други. Не отдаваш никому дължимото, а лъжите ти лишават хората от това, което им принадлежи по право.
Твоето творчество е бледо отражение на чужда светлина. Ти би била пълно нищожество, ако не ползваше чужди идеи. Правиш всичко възможно, за да унищожиш всякаква конкуренция. Когато би могла да предложиш помощ, ти стъпкваше в прахта тези, които са много повече от това, което ти някога би могла да бъдеш. Отнемаш чуждото, унищожаваш го. Ти си вампир и пиеш кръвта на хората, на чийто талант завиждаш. Знаеш, че е така. Вгледай се в жалката си, продажна душа и няма да бъдеш в състояние да отречеш, това, от което ме лиши.
Дойде време за разплата. Не заслужаваш нищо друго, освен моето презрение и омразата ми. Ако се налага да те убия, за да получа това, което по право е мое, така и ще стане.
Аз имам право да избера деня и часа. Вярвам, че занапред няма да спиш спокойно — не го и заслужаваш. Ще се забавлявам добре на твоето погребение. А после ще се издигна като феникс от твоята пепел.“
Фиона сгъна внимателно писмото. Не се съмняваше, че произхожда от същия източник като другото, което толкова я бе смутило преди два дни.
— Кога получи това, Джорджия?
Джорджия размаха небрежно ръка.
— Може би има вече две седмици, не съм съвсем сигурна. Миналият вторник се прибрах от Дорсет и то ме чакаше заедно с останалата поща.
— Предприе ли нещо?
Джорджия плъзна пръсти по лявото си слепоочие.
— Честно казано, помислих, че е като онези налудничави писма, за които Кит често ми разказва. Нямам особен опит в това отношение — писмата, които получавам, са винаги от почитатели. Нали знаеш, книгите ми далеч не са толкова предизвикателни, колкото романите на Кит. Но когато Кит каза, че е получил нещо, което звучи почти по същия начин, реших, че не бива да го пренебрегвам. Искам да кажа, като имаме предвид и убийството на Дрю.
— Джорджия настоява да ги занесем в полицията — каза Кит. — Също като теб.
Фиона го погледна смутено. Беше се оплела в проблем, който си бе създала сама. Беше съгласна, че писмата са повод за сериозно безпокойство, но същевременно й бе крайно неприятно да се създава повод, името на Кит да бъде свързано с името на Джорджия — и в очите на публиката, и на полицията. Ако отидеха с писмата в полицията, само двайсет и четири часа щяха да са в центъра на медийния цирк. Каквото и да обещаеше сега Джорджия, Фиона знаеше, че примамливостта за безплатната реклама бе прекалено силна цел, и че тя няма да устои. Щеше да настане истински кошмар.
Последиците нямаше да се ограничат само с безобразно нахлуване в личния им живот. В резултат на цялата шумотевица, ако досега Кит не бе следен от маниак, рано или късно щеше да се намери някой да го направи. Снимките им нямаше да слизат от вестниците, превръщайки ги в удобна мишена за всеки психически нестабилен човек, който решеше, че нещо в книгите им има връзка с личното му психическо отклонение. Знаеше, че това вече не е параноя; познаваха поне един писател на криминални романи, чийто живот бе станал толкова непоносим благодарение на преследващия го маниак, че се наложи семейството да смени дома си и децата да бъдат преместени в други училища.