Но нали тя бе тази, която настояваше да се предприеме нещо, когато Кит получи писмото. Ако внезапно сменеше позиции, трябваше да измисли някакъв сериозен аргумент.
— Съгласна съм, че трябва да приемете сериозно тези заплахи — поде тя предпазливо. — Но не вярвам от предоставянето им на полицията да излезе нещо. Ти сам каза, Кит, че те няма какво да правят с тези писма. Надали по листовете има някакви следи, няма никакво указание за личността на автора, а пък полицията не разполага с необходимите възможности, за да охранява и двама ви. Единственото, което ще успеете да направите, е да привлечете вниманието точно на такъв тип хора, от които се боите.
Кит я погледна озадачено.
— Но нали снощи говореше друго?
Фиона се поусмихва смутено и повдигна рамене.
— Днес поразмислих. Разбрах, че съм прекалила и че ти беше прав.
Кит повдигна вежди.
— Удобно ли е да получа изявлението в писмена форма? — попита той.
— Радвам се, че се сдобрихте — намеси се нацупено Джорджия, — но все пак е възможно да сме изложени на сериозен риск. Искрено ли предлагаш да се преструваме, че няма нищо тревожно, Фиона?
Фиона поклати глава.
— Разбира се, че не, Джорджия. Ти и Кит трябва да вземете всички възможни предпазни мерки — тя се усмихна пресилено. — Доколкото разбрах, си настоявала пред издателя си да ти осигури охрана на срещите с публиката? Това например е добро начало.
Кит зяпна. Не можеше да повярва, че Фиона говори сериозно.
— Искаш да ме накараш да си взема пазач? — попита той невярващо.
— Не е задължително, ако постъпваш разумно. Не ходи нощем сам по улиците. Не се заговаряй с непознати, когато си сам — тя се усмихна и добави: — И най-вече, не посещавай гей клубове.
— Не мисля, че това може да бъде повод за шеги, Фиона — вирна нос Джорджия.
— Съжалявам. Права си, Джорджия. Но не забравяй, че е малко вероятно човекът, който е написал тези писма, да е същият, който уби Дрю.
— Как можеш да бъдеш толкова сигурна?
Сега бе ред на Фиона да заговори покровителствено.
— Има една поговорка, която полицаите често си повтарят. „Куче, което лае, не хапе“. От психологическа гледна точка вероятността хората, които пишат заплашителни писма, да изпълнят заканата си, е минимална. Такива хора искат да предизвикат страх, но не и да си цапат ръцете. А пък хората, които смятат да извършат убийство, много рядко съобщават предварително намеренията си. Най-малкото защото това би затруднило сериозно изпълнението на плановете им. Ако искате, ще взема двете писма и ще ги дам за професионален психолингвистичен анализ. Ако заключението потвърждава съществуването на действителна опасност, аз сама ще дойда с вас в полицията. Става ли?
Джорджия изду устни. Ако можеше да види как тази мимика очертава ситни бръчици около устата й, никога повече нямаше да я повтори.
— Доверявам се на професионалната ти преценка, Фиона. Но признавам, че не съм никак спокойна. Въпреки всичко смятам да настоявам пред издателя за лична охрана.
— Разумно решение — каза Фиона, опитвайки се отчаяно да не се изкиска.
— А сега — Джорджия събра диплите на роклята си и обу обувките си с елегантно движение, — трябва да вървя. Скъпият Антъни и аз сме канени на вечеря от министъра на културата и неговата приятелка. Вече закъснях точно толкова, колкото е шик.
Докато Кит изпращаше Джорджия до колата й, Фиона се разположи на дивана. Просна се с цялата си дължина, за да обтегне добре мускулите си. Да, писмата наистина предизвикваха тревога. Но сега, когато осъзна какъв бе действителният повод за страха й, поне бе в състояние да погледне на събитията по-рационално. Според нея те не съдържаха реална заплаха.
Чу как Кит тича нагоре по стълбите. Той влезе забързано, отпусна се до нея на дивана, притисна я към себе си и заяви доволно:
— Ти си много зла жена.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— „Разумно решение“ — повтори той иронично.
— Е, заслужава си го. Честно казано, Кит, никога няма да разбера как търпиш това палаво кокетство.