Глава 22
Джорджия Лестър седеше край кухненската маса. Държеше с две ръце чашата със слаб чай и се взираше невиждащо в опустошените от есента лехи, в голите клони на ябълковите дървета край оградата на градината. Не мислеше, че е време да се орежат многогодишните растения, че розите също трябва да се подкастрят и заровят, когато дойде градинарят. Това не беше нейна работа, а и не я интересуваше. Джорджия забелязваше градината само когато тя беше красива. Грозотата бе нещо, поето предпочиташе да загърбва. Достатъчно грозни сцени се въртяха в главата й, за да ги допълва и с външни впечатления.
Това, което най-много я привличаше към вилата, бе спокойствието. Да поддържаш образа на Джорджия Лестър бе уморителна работа. Необходими бяха постоянни усилия, за да остане ненарушена представата за красота и изискана елегантност, която хората бяха свикнали да свързват с нея. Разбира се, тя сама бе изградила у тях тази представа, бе създала личността и стила, с които искаше да се отличава от стадото. Но това не облекчаваше работата й, а напоследък всеки ден, когато се погледнеше в огледалото, трудът по поддръжката й се струваше все по-непосилен. Може би бе време за ново посещение при онзи очарователен хирург от „Харли Стрийт“, който свърши прекрасна работа с отпуснатата кожа под брадичката й.
Но тук, във вилата, се чувстваше свободна от задължението да поддържа фасадата. Поне когато беше сама, допълни тя на ум и ъгълчетата на устата й се присвиха в хитра усмивка. Човек има нужда от малко разнообразие, и макар милият Антъни да бе толкова всеотдаен, съвсем различен бе жизненият стимул, който можеше да й осигури едно стегнато младо тяло и съответният излишък от сексуална енергия. Тя не допускаше нито една история да надхвърли границите на кратковременен флирт. А и те действително не означаваха за нея нещо повече от обикновено кръвопреливане — нещо необходимо, но някак безлично.
Но за този уикенд програмата й бе по-различна. Нямаше да се гласи за никакви любовници, а да редактира. За разлика от повечето писатели, които познаваше, Джорджия обичаше да се връща към написания текст и да го преглежда. Това й даваше възможност да излезе от техническата работа по първоначалното съставяне на сюжета и да се съсредоточи върху качеството на текста. Беше си изградила репутацията на автор, който държи на стила, и винаги бе твърдяла, че това се дължи на този процес на преработка, когато изглаждаше книгата изречение по изречение. Предстояха й три дни, изпълнени с любимата й работа, и вече я обземаше нетърпение.
Мислите й избързваха и прехвърляха тази част от книгата, върху която искаше да работи днес. Ръкописът беше на масата, до него бе поставена писалката „Монблан“ — с нея винаги нанасяше корекциите, които секретарката й въвеждаше по-късно в компютъра. Нямаше намерение дори да се преоблича. Смяташе да се помотае в пухкавия халат, с коса, увита в копринен тюрбан, поне до обяд. После щеше да напълни ваната и да се накисне хубаво, докато слуша обедните новини по телевизията. Щеше да хапне нещо, а после се налагаше да прескочи до Дорчестър. Във фризера имаше предостатъчно храна, но по необясними причини беше свършило бялото вино, а вечеря без чаша изстудено шабли беше просто немислима. Беше твърдо убедена, че стриктно спазваният дневен режим е от голяма полза за творческата работа. Това, разбира се, включваше освен интелектуалните привички и дребните житейски наслади — съчетанието им й помагаше да публикува по един роман годишно.
Джорджия допи чая и си сипа нова чаша. Искаше да се наслади докрай на предстоящите дни. Върнеше ли се в Лондон, й предстоеше изтощителна рекламна обиколка за представяне на новата й книга. Тази мисъл я подсети, че още не бе успяла да убеди издателя си да поеме заплащането на красивия млад бодигард, когото бе наела, преди да напусне Лондон. Дълбоко в себе си бе убедена, че никой не я преследва — въпреки настояванията й пред милия Кит, че трябва да отнесат онези отвратителни писма в полицията. Но нямаше нищо против да се възползва от възможностите, които положението създаваше. Нямаше вреда от това, името ти непрестанно да се споменава в медиите. Самата мисъл, че произведенията й са достатъчно въздействащи, за да привлекат вниманието на някакъв маниак към нея, неминуемо щеше да й спечели нови читатели, тласкани от естествено любопитство. А Джорджия бе убедена, че всеки, който прочете един от романите й, със сигурност ще изгълта и всички останали.
Беше се изкачила на върха именно благодарение на блестящото си умение да планира. Отлично знаеше, че някои колеги не гледат с добро око на стратегията й. Но това ни най-малко не я вълнуваше. Те можеха да се преструват, колкото си искат, че ходове като нейните са под достойнството им. Всъщност завиждаха за всеки ред, който се публикуваше за нея във вестниците.