Почистваше тялото от вътрешностите, изваждаше сърцето и белите дробове, и тогава се заемаше с китките. Опитът му в месарския занаят помагаше много, но той се бе усъвършенствал толкова, че издигаше тайното си занимание до нивото на изкуство — напълно бе убеден в това. Работата му по човешкото тяло бе ненадмината по своето съвършенство — и по преклонението пред обекта на дейността му.
Идваше ред на ръцете, раменете, глезените — той работеше бързо и ловко, без да се поколебае нито за миг. Времето летеше и накрая всичко, което оставаше, бе куп разфасовано месо. Главата беше последна. Сърцето му се блъскаше в ребрата, устата му пресъхваше. Това беше върховият момент на жертвоприношението — удовлетворението, към което се стремеше толкова отчаяно. Единствено главата, прилична на тотем, можеше да задоволи страстта му.
После оставаше известно време неподвижен, задъхан, подпрян на масата като бегач, преминал финалната права. Жертвоприношението беше приключило. Оставаше му само да почисти.
За повечето убийци това би било неразрешим проблем. Ако Денис Нилсън бе успял да намери по-практичен начин да се отървава от жертвите си, вероятно щеше да намалява процента на лондонските безработни до ден-днешен.
Такъв проблем обаче не съществуваше за човек, който притежаваше фирма за търговия с месо на едро. Притежаваше десетки големи фризери, претъпкани с месо. Дори някой да отключеше катинарите на фризера, за който персонала знаеше, че се отваря само от шефа, не би видял нищо друго, освен складирани пакети месо. За щастие, след като бъдеше разфасовано, човешкото месо не се различаваше по нищо от всяко друго.
Глава 26
Часовете, когато над Хампстед Хийт се спускаше здрач, никога не губеха очарованието си в очите на Фиона. В първите дни на октомври, след необичайно горещото лято, силната слънчева светлина осветяваше прекалено ярко прахта по сухите листа, избледнелите цветове на тревата, сивия цвят на спечената от суша земя. Но когато небето започнеше да тъмнее и по него плъзнеха червеникаво лилавите багри на залеза, цветовете на земята възвръщаха своята сила и плътност — в пълен контраст със силуетите на града, който се простираше в ниското.
За разлика от Хампстед Хийт, лондонските улици губеха всякаква индивидуалност в падащия мрак. Чезнещото слънце пращаше последни отблясъци към прозорците на по-високите административни сгради — като огънчета, блещукащи тук-там сред общата сива, безформена маса. И най-развихреното въображение не можеше да намери нещо общо между тази картина и дивия, постоянно променящ се пейзаж на хълмистите земи в Дърбишър — но сцената й напомняше по някакъв начин, че такива открити и диви земи съществуват наистина, че не са само плод на фантазията й, убежище в случай на нужда. Разходката тук й помагаше все пак да се освежи донякъде. През седмицата след смъртта на Джейн Елиъс, Фиона идваше дотук поне веднъж седмично. Сега седеше на една пейка на самия връх на Парламент Хил и не изпитваше нужда да прави каквото и да било, освен да наблюдава минувачите.
Някои от хората й бяха познати от предишните разходки из Хампстед Хийт; идваха тук редовно с кучетата си или да тичат; имаше една шумна групичка тийнейджъри със скейтбордове; минаха две възрастни жени, които живееха на тяхната улица и я поздравиха с кимване; видя и продавачката от близката книжарница, която тренираше състезателно ходене. Други й бяха напълно непознати. Някои явно живееха наоколо, разхождаха се, често потънали в разговор с децата, съпруга или съпругата, краката им налучкваха по навик всеки завой на пътеката. Други бяха очевидно туристи, държаха карти и се опитваха да разпознаят известни сгради в смътно очертаните силуети на града. Имаше и такива, които не се поддаваха на определение — те вървяха ту бавно и безцелно, ту се забързваха целенасочено нанякъде.
Фиона се чудеше в коя ли категория би могъл да се включи убиецът на Сюзън Бланчард.
Изведнъж трепна и застана нащрек. Запита се какво я бе навело на тази мисъл. В края на краищата, не бе преставала да се разхожда по Хампстед Хийт от убийството насам, макар да бе избягвала алеята, край която бе намерена убитата. Защо тази мисъл бе изникнала в главата й точно сега?
Фиона се озърна, огледа алеята нагоре и надолу, убедена, че е забелязала несъзнателно някого или нещо, и че това е отключило спомена за убийството. Не можеше да е двойката наблизо — двамата бяха около трийсетгодишни, мъжът носеше бебето, привързано към гърдите си. Не беше и онзи мъж на средна възраст, който разхождаше черния си лабрадор. Нито пък двете кискащи се момиченца на ролери. Озадачена, Фиона продължи да оглежда сцената около себе си.